Сара Шепард: Мис Порочна

— Просто я намерете — каза Хана. — След минута съм при вас.

Ариа и Емили не помръднаха. Хленченето започна все повече да наподобява силен плач.

— Вървете! — извика им настоятелно Хана.

Тя бавно се претърколи по гръб и бавно започна да раздвижва краката и ръцете си. Виеше й се свят, а земята миришеше на кучешки изпражнения. Вратът й започна да изтръпва от студа. Стъпките на Емили и Ариа се чуваха все по-слабо, докато изчезнаха съвсем. Дърветата се местеха насам-натам, като че ли бяха живи.

— Момичета? — извика слабо Хана. Никакъв отговор. Хленчът беше прозвучал сравнително близо — къде се бяха изгубили?

Високо над главата й се чу ревът на самолет, мигащата му светлина едва се забелязваше. Избуха бухал, ниско и ядосано. В небето не се виждаше никаква луна. Внезапно през главата й мина мисълта, че постъпката им е адски глупава. Бяха излезли навън, сами в гората, заради някакво съобщение, което сигурно точно Иън им е изпратил. Беше ги подмамил също толкова лесно, колкото и Спенсър. Откъде да знаят дали Иън не се крие някъде наблизо в сенките, готов да изскочи и да нанесе своя удар? Защо не изчакаха да се появи Уайлдън и да дойде тук с тях?

Храстите около просеката започнаха да се поклащат. Листата прошумоляха под нечии тежки стъпки. Сърцето на Хана щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Ариа? — Никакъв отговор.

Изпука съчка. После още една. Хана се обърна по посока на шума. Забеляза нещо между храстите и затаи дъх. Ами ако Иън се криеше точно тук ?

Тя се надигна на лакти. От дърветата изскочи една фигура, отмествайки клоните от пътя си. В гърлото на Хана се зароди писък. Това не беше Ариа или Емили… но не беше и Иън. Хана не можа да познае дали е момче или момиче, но който и да беше, изглеждаше доста слаб и може би малко по-нисък от нея. Фигурата се спря за миг насред просеката и се вторачи в Хана, сякаш изненадана от присъствието й. С дръпнатата ниско над очите качулка и лице, напълно скрито в сянката й, фигурата напомни на Хана за Смъртта.

Тя се опита да седне, но тялото й се свлече безпомощно в калта. „Край — помисли си тя. — Сега ще умра“.

В този момент фигурата вдигна пръст към устните си.

— Ш-ш-шт !

Хана заби нокти в калната, полузамръзнала земя, зъбите й тракаха от страх. Но фигурата отстъпи няколко крачки назад. След това, просто ей така, тя се обърна и изчезна тихомълком, без въобще да се чуят стъпки. Сякаш всичко беше просто сън.

Хленчът продължаваше да се чува по-близо, след което се отдалечаваше, сякаш се отразяваше в някакво огледало. Ариа тичаше през гората, без да гледа накъде отива или колко надалеч е стигнала. Когато се огледа, осъзна, че домът на семейство Хейстингс е останал някъде назад — през дебелите, преплетени клони едва мъждукаше жълтеникавата светлина над портата.

Когато стигна до една плитка клисура, тя замръзна на място. Дърветата наоколо бяха изкривени и увити едно в друго. Точно пред нея едно се беше разцепило на две, оформяйки нещо като седалка между стеблата си. Дори когато Ариа, Али и останалите бяха приятелки, те рядко идваха на разходка в гората. Един от малкото пъти, в които Ариа беше минавала оттук, беше когато се промъкна в къщата на Али, за да открадне знаменцето за „Капсулата на времето“.

Когато Али се появи в задния двор и заяви на четирите момичета, че са закъснели и че някой вече е успял да го открадне, те се разделиха и всяка пое разочарована към дома си. Ариа тръгна напряко през гората. Когато минаваше покрай една група особено зловещо изглеждащи дървета — може би точно тези, пред които стоеше сега, — тя забеляза някой, който да се сети сама ? Ако минеше теста, щяха ли двамата да са заедно завинаги?

След като Ариа се сприятели с Али, тя се почувства твърде смутена и засрамена, за да разкаже за случилото се, затова скри късчето от знамето в гардероба си и повече не го погледна. Ако отвореше кутията за обувки с надпис „стари литературни есета“, пъхната на дъното на гардероба й, знамето на Али все още щеше да лежи там, напълно украсено и готово да бъде предадено.

Зад нея се разнесоха стъпки. Ариа подскочи и се обърна рязко. Очите на Хана блестяха в мрака.

— Хей, момичета — каза тя, дишайки тежко. — Току-що видях най-странното…

— Ш-ш-шт — прекъсна я Ариа. Една тъмна сянка от другата страна на клисурата беше привлякла вниманието й. Тя се вкопчи в ръката на Емили, опитвайки се да сдържи писъка си. Светна някакво фенерче и лъчът му се плъзна по земята. Ариа притисна ръка. Към устата си и въздъхна треперливо с облекчение.