Сара Шепард - Мис Порочна

— Помислих, че… — започна Хана, но изведнъж се сепна. Така ли беше направила?

— Този път стигна твърде далеч. — Господин Мерин поклати тъжно глава. — Опитах се да бъда мил е теб, особено след всичко, което се случи през есента. Опитах се да ти повярвам. Но този път няма да ти се размине, Хана. Не знам как сте живели с майка ти, но аз няма да позволя подобни неща да се случват в моята къща. Наказана си.

От мястото си Хана можеше да види всяка малка бръчица около очите на баща си и новите посивели коси. Преди баща й да ги напусне, той нито веднъж не я беше наказвал. Каквото и да правеше, той просто разговаряше с нея за това, докато тя не разбереше в какво е сбъркала. Но като че ли на тези дни беше сложен край.

Тя усети огромна буца в гърлото си. Искаше да попита баща си дали си спомня разговорите им. Или как добре се бяха забавлявали заедно. Искаше й се да го попита защо онзи път в Анаполис я беше нарекъл „малко прасенце“. Това въобще не беше забавно — не може да не го е знаел. Но може би това не го интересуваше? Стигаше му Кейт да се забавлява. От мига, в който Изабел и дъщеря й се бяха появили в живота му, той винаги вземаше страната на Кейт.

— От сега нататък ще общуваш само с Кейт — каза господин Мерин, изпъвайки пуловера си. Започна да изброява на пръсти: — Никакви момчета. Никакви приятелки на гости. Никакъв Лукас.

Хана зяпна.

— Какво ?

Господин Мерин спря следващите й думи с поглед.

— Няма да сядаш при други хора в стола на обяд — продължи той. — Никакво мотаене с другите момичета преди, или след училище. Ако искаш да отидеш в мола, Кейт ще дойде с теб. Ако искаш да отидеш на фитнес, Кейт ще дойде с теб. Или ще започна да ти вземам нещата. Първо колата. После чантите и дрехите. Докато не започнеш да разбираш, че не може да се отнасяш така с хората.

Устата на Хана започна да се схваща. Тя беше сигурна, че всеки момент ще припадне.

— Не можеш да постъпиш така! — прошепна тя.

— Мога. — Господин Мерин присви очи. — И ще го направя. И знаеш ли как ще разбера дали нарушаваш правилата? — Той млъкна и погледна към Кейт, която му кимна. Двамата сигурно го бяха обсъждали и преди. Може би дори Кейт го беше предложила .

Хана се вкопчи в облегалката на дивана. Сега всички в училище обсъждаха Кейт — заради това, което Хана беше казала. Ако Хана отиде на училище с Кейт и се движи само с Кейт, хората ще започнат… да говорят. Могат да си помислят, че и Хана има херпес! Вече си представяше прякорите, които щяха да им измислят: валтрексовите лисици. Пъпчивите сестри.

— О, Господи! — прошепна тя.

— Наказанието ти започва от утре — каза господин Мерин. — Можеш да използваш остатъка от вечерта, за да обясниш на приятелите си, че повече няма да можете да се виждате. Очаквам те вкъщи след един час. — И без да каже нищо повече, той хвана Кейт за ръката и я изведе от стаята.

Хана се обърна замаяно на другата страна. В това нямаше никакъв смисъл. Как може да е бъркала толкова много за онова, което чу през вратата на Кейт? Думите й звучаха толкова зловещо. Толкова очевидно ! И противното й кискане… Трудно й беше да повярва, че Кейт просто е репетирала за някаква си смотана училищна продукция на „Хамлет“.

Хамлет . В главата на Хана светна крушка.

— Чакай малко — извика тя.

Кейт рязко се обърна, като едва не се блъсна в натруфената лампа от „Тифани“, която стоеше на масата до вратата. Тя повдигна въпросително вежди.

Хана бавно облиза устните си.

— Ъ-ъ-ъ, коя роля ще изпълняваш в „Хамлет“?

— Офелия. — Кейт изсумтя надменно, най-вероятно беше решила, че Хана няма представа коя е Офелия.

Но Хана знаеше. Беше прочела „Хамлет“ през зимната ваканция, най-вече за да разбере шегичките от типа: „Хамлет иска мама“, които всички в класа й по литература си разменяха. Никъде в петте части на пиесата крехката, емоционална Офелия не изричаше думи, които дори най-малко да напомнят: „Моментът почти настъпи! Чакам го с нетърпение!“. Нито пък се кискаше злобно. Кейт беше излъгала безсрамно за това, че е репетирала ролята си, а баща й веднага беше захапал стръвта, куката и кордата.

Хана зяпна от изненада. Кейт срещна погледа й и сви пренебрежително рамене. Дори й да беше осъзнала, че е хваната в лъжа, като че ли не й пукаше. Нали Хана вече беше получила своето наказание.

Преди Хана да успее да каже нещо, Кейт се усмихна и тръгна към вратата.

— О, и още нещо, Хана. — Тя хвана дръжката на вратата и леко й намигна. — Не е херпес. Просто си помислих, че трябва да знаеш.