Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Здрасти, Хана — пропя Али. Тя изглеждаше по-висока и по-възрастна, лицето й беше по-ъгловато, а косата й по-тъмноруса. Бузата й беше изцапана със сажди, сякаш току-що беше излязла от зловещата гора.

Хана примигва.

— Мъртва ли съм?

Али се засмя.

— Не, глупаче. — След това тя вирна глава, ослушвайки се за нещо в далечината. — Скоро трябва да тръгвам. Но сега ме слушай, чуваш ли? Тя знае повече, отколкото предполагаш.

— Какво? — извика Хана, опитвайки се да седне в леглото.

Али я погледна отнесено.

— Някога бяхме най-добри приятелки — каза тя. — Но ти не трябва да й вярваш.

— Кой? Тара ли? — избъбри Хана, озадачена.

Али въздъхна.

— Тя иска да те нарани.

Хана се опитваше да извади ръцете си над чаршафите.

— Какво искаш да кажеш? Кой иска да ме нарани?

— Иска да те нарани, както вече нарани мен. — По бузите на Али се търкулнаха сълзи, първоначално солени и бистри, а след това матови и кървави. Една падна на бузата на Хана. Беше гореща и зацвърча, прогаряйки като киселина кожата й.

Хана скочи, дишайки тежко. Усещаше изтръпналата си буза, но паренето беше изчезнало. Стените около нея бяха боядисани в бледо синьо. През големия панорамен прозорец нахлуваше лъч лунна светлина. На нощното й шкафче нямаше цветя, нито имаше балон в ъгъла. Другото легло в стаята беше празно, чаршафите бяха изпънати. Малкият пирамидален календар до леглото на Айрис все още показваше петък. Хана сигурно беше заспала.

След ужасния инцидент по време на груповата терапия Айрис още не се беше връщала в общата им стая. Хана се чудеше дали не е затворена някъде в сградата, изтърпявайки наказанието си за това, че е внесла списание в клиниката. Хана не можеше да събере смелост да слезе в ресторанта за вечеря — не искаше да достави на Тара удоволствието да парадира с това, че е отнела единствената й приятелка. Единствените хора, с които се беше срещала след терапията, бяха Бетси, сестрата, която даваше лекарствата, д-р Фостър, която й се извини за поведението на пациентите и Джордж, един от санитарите, който дойде да прибере списанията на Айрис в голям сив контейнер.

В стаята беше толкова тихо, че Хана можеше да чуе тихото жужене на флуоресцентната крушка на нощната й лампа. Сънят й се беше сторил толкова истински, сякаш Али наистина беше тук. Тя знае повече, отколкото предполагаш , беше казала Али. Иска да те нарани, както вече нарани мен . Сигурно говореше за Тара и за постъпката й по време на груповата терапия. Тя се беше оказала твърде хитра за такава грозна и дебела смотанячка.

В ключалката се завъртя ключ и вратата леко се отвори.

— О! — Щом зърна Хана, Айрис се намръщи. — Здрасти.

— Къде беше? — попита Хана и седна в леглото. — Добре ли си?

— Идеално — отвърна невъзмутимо Айрис. Тя се приближи до огледалото и започна да оглежда лицето си.

— Не очаквах, че ще те вкарам в беля — въздъхна Хана. — Ужасно съжалявам, че Фелиша прибра списанията ти.

Айрис срещна погледа на Хана в огледалото. Лицето й беше изкривено от разочарование.

— Не става въпрос за списанията, Хана. Аз ти разказах всичко за себе си, а трябваше да науча твоята история от някакво си тъпо списание. Дори Тара го знаеше преди мен.

Хана провеси краката си от леглото.

— Съжалявам.

Айрис скръсти ръце.

— Съжалението не помага в случая. Аз те мислех за нормална. А ти не си.

Хана притисна пръсти към слепоочията си.

— Добре де, случиха ми се разни гадни неща — рече тя. — За някои от тях разбра по време на терапията. — Тя се впусна в обяснение за онова, което се беше случило в нощта, когато Али изчезна, за преобразяването й, за А. и за това как Мона се беше опитала да я убие. — Всички около мен са луди, но аз съм напълно нормална, кълна се. — Хана отпусна ръце в скута си и погледна към Айрис в огледалото. — Исках да ти кажа, но просто вече не знам на кого да вярвам.

Айрис помълча няколко минути, обърната с гръб към нея. Микроспреят „Глейд“ с аромат на ванилия изсъска от ъгъла. Хана отново се сети за Али. Най-накрая Айрис се обърна.

— Господи, Хана! — Тя въздъхна. — Това е ужасно .

— Така е — призна Хана.

След това дойдоха сълзите — бързи и горещи. Сякаш цялото напрежение и страх, които беше насъбрала в себе си през последните месеци, изригна изведнъж. Толкова дълго се беше преструвала, че е преодоляла Мона и Али, и А., че един ден всичко това ще избледнее окончателно. Но не беше така. Толкова беше ядосана на Мона, че чак болеше. Гневеше се на Али за това, че се беше държала гадно с Мона и я беше превърнала в злобния, безсърдечен А. Ядосваше се и на себе си, че беше приела приятелството на Мона — и на Али.