Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Али държеше телефона в треперещата си ръка. Али е знаела?

— Господи — прошепна тя.

Появи се ново съобщение.

Така и не ти казах, защо Джейсън беше тръгнал да се разправя с мен в нощта, когато Али изчезна. Надявах се да не се наложи. Причината беше, че казах на Али за аферата. Тя го прие много зле и Джейсън реши, че съм й го казал просто от злоба. Двамата с Уайлдън ме мразеха заради много неща, но това беше последната капка.

Преди Спенсър да успее да осмисли думите му, се появи ново съобщение.

Има и още нещо, което винаги съм мислел за много странно. Забелязвала ли си колко много си приличате ти, Мелиса и Али? Може би затова ви харесвах и трите.

Спенсър се намръщи, замаяна. Намеците на Иън проникнаха в съзнанието й и започнаха да я тормозят. Наистина беше много странно, че Али въобще не прилича на баща си. Не беше наследила неговата хвърчаща на всички страни къдрава коса, нито заострения му крив нос. Но пък тя не беше наследила и дългия, заострен нос на майка си, както Джейсън, а беше благословена с мъничко, леко чипо носле. Като се замисли човек, то приличаше много на носа на бащата на Спенсър. Дори още по-зле, на нейния собствен.

Тя си спомни какво бяха казали родителите й: въпреки че Оливия я е износила, тя си оставаше техен продукт. Ако казаното от Иън беше истина, това означаваше, че Спенсър и Али бяха… роднини. Сестри .

Тогава Спенсър си спомни още нещо.

Тя стана и огледа замаяно стаята си. След това хукна към кабинета на баща си. Слава богу, вътре нямаше никой. Тя взе годишника на Йейл и го разтръска. На килима падна избледнялата снимка от полароид. Спенсър я вдигна и я погледна.

Чертите бяха размазани, но сърцевидното лице и копринената руса коса не можеха да бъдат сбъркани. Трябваше да се сети веднага. Снимката не беше на Оливия. Това беше Джесика Дилорентис — една много бременна Джесика Дилорентис.

С треперещи ръце Спенсър обърна снимката и погледна датата, написана на гърба й. Втори юни, преди почти седемнайсет години. Няколко седмици, преди да се роди Али.

Стомахът й се сви и й се догади. Ако майка й знаеше за връзката им, това обясняваше защо толкова много мразеше Али. Фактът, че физическото доказателство за проваления й брак живее в съседната къща сигурно я е докарвало до бяс — дори по-лошо, това момиче се е харесвало на всички. Получавало е всичко и всеки, когото е поисквало.

Всъщност ако подозренията на майка й са били потвърдени в онази страховита нощ, това може да я е изкарало от релси. Може да я е накарало да извърши нещо немислимо и непланирано, нещо, което отчаяно да се опита да прикрие.

Нека да не говорим повече за онази нощ , беше казала майка й. А в деня след гостуването с преспиване, точно след като госпожа Дилорентис беше разпитала момичетата, Спенсър се беше натъкнала на майка си в кухнята — тя беше толкова отнесена, че дори не чу, когато я повика. Може би защото беше разяждана от угризения. Ужасена от онова, което беше сторила с полусестрата на дъщерите си.

— О, Господ и — рече Спенсър с прегракнал глас. — Не !

— Какво не?

Спенсър рязко се обърна. Майка й стоеше на вратата на кабинета, облечена в черна копринена рокля и обута в сребристи обувки на „Живанши“.

От гърлото на Спенсър излезе тънък писък. Тогава погледът на майка й прескочи от годишника на Йейл, който лежеше отворен на бюрото, към полароидната снимка в ръката на дъщеря й. Спенсър веднага я пъхна в джоба си, но тъмен облак засенчи лицето на майка й. Тя бързо прекоси стаята и хвана Спенсър за ръката. Дланите й бяха леденостудени. Когато Спенсър я погледна в присвитите очи, тя усети страх.

— Вземи си палтото, Спенсър — произнесе госпожа Хейстингс със зловещо спокоен глас. — Отиваме да се поразходим.

Хана отвори очи и се озова в малка болнична стая. Стените бяха боядисани в грахово зелено. На шкафчето до леглото й имаше ваза с цветя, а във въздуха до вратата се носеше балон с надпис „Оправяй се по-бързо“. Странно, това беше същият балон, който баща й беше донесъл в болницата, след като Мона я блъсна с джипа си. И като се замислеше, стените на онази стая бяха боядисани със същия зеленикав цвят. Когато изви глава надясно, тя видя малка сребриста чантичка, която лежеше на възглавницата й. Кога пък беше излизала с нея ? И тогава се сети: в нощта, когато празнуваха седемнайсетия рожден ден на Мона. В нощта на катастрофата.

Тя изпъшка и се надигна, изведнъж осъзнавайки, че ръката й е гипсирана. Да не би да се беше върнала назад във времето? Или въобще не беше напускала стаята? Възможно ли е последните няколко месеца да са били само някакъв ужасен кошмар? В този миг над нея се надвеси една позната фигура.