Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Добре — съгласи се бързо Ариа.

— И след това ще трябва да си идеш — каза Есмералда-Али. — Повече не те искам тук.

— Добре — изхриптя Ариа. — Съгласна съм.

Есмералда бръкна в чантата си и измъкна малък кожен бележник и писалка. Тя надраска бързо няколко думи, откъсна листчето и го подаде на Ариа.

— А сега тръгвай — изръмжа тя.

Ариа отстъпи назад, като едва не се спъна. Когато побягна към колата на Ноъл, дори не си усещаше краката. Той я следваше неотстъпно. Хвана я за ръката, придърпа я към себе си и я прегърна здраво. За момент и двамата бяха неспособни да кажат каквото и да било. Ариа отново погледна към олтарчето на Али. Гореше една-единствена свещ, която осветяваше училищната снимка на Али от седми клас. Широката й озъбена усмивка и немигащите очи оставяха впечатлението, че е обладана от дух.

Ариа се сети за разказа, който беше споменал Ноъл — „Падението на дома Ашър“. Също като сестрата, която беше погребана в старата къща, тялото на Али беше затрупано години наред под бетона. Дали душата напускаше тялото веднага след смъртта… или по-късно? Дали душата на Али беше избягала от дупката веднага след последния й дъх… или чак след като работниците бяха изкопали разложеното й тяло от земята?

Ариа все още стискаше в ръка листчето, което й беше дала Есмералда. Тя бавно започна да го разгъва.

— Искаш ли да те оставя насаме? — попита меко Ноъл.

Ариа преглътна тежко.

— Не е необходимо. — Тя имаше нужда от него. Страхуваше се да погледне какво пише в бележката сама.

Тя разгъна шумолящата хартия. Буквите бяха закръглени и равни — почеркът на Али. Ариа бавно прочете написаното. Думите бяха само три и я смразиха до кости:

Али уби Али .

Някъде час по-късно Спенсър седеше пред бюрото в спалнята си и гледаше през големия панорамен прозорец. Лампата над задната врата хвърляше зловещи отблясъци над съсипания хамбар и изкривената, ужасяваща гора. Всичкият сняг се беше стопил, оставяйки тънък пласт мръсотия по земята. Група дървари бяха навлезли навътре, зарязвайки на поляната голяма купчина мъртви дървета. Днес екипът по разчистването беше претършувал хамбара и беше струпал оцелялата покъщнина до задната веранда. Кръглият килим, върху който бяха седели Спенсър и останалите в нощта, когато Али ги хипнотизира, беше проснат върху стълбите. В действителност цветът му беше бял, но сега беше изгоряло карамелено кафяв.

Ариа и Ноъл вече не стояха до ямата. Спенсър ги беше наблюдавала през прозореца; цялата работа с медиума беше продължила само около десетина минути. Въпреки че я гризеше любопитство какво беше открила Ариа с помощта на екстрасенската, тя упорито отказваше да пита. Медиумът подозрително много приличаше на жената, която се мотаеше из парка на колежа Холис и твърдеше, че разговаря с дърветата. Спенсър се надяваше, че пресата няма да разбере с какво се занимава Ариа — това само щеше да ги изкара още по-луди.

— Здрасти, Спенс.

Тя подскочи.

На вратата се беше изправил баща й, все още облечен в тъмния си раиран работен костюм.

— Искаш ли да разгледаме заедно сайта за вятърни мелници? — попита той. Родителите й бяха решили да подменят унищожената от пожара мелница с нова, която да подпомага захранването на къщата с електричество.

— Ами… — Спенсър усети вълна от самосъжаление. Кога за последен път баща й я беше поканил да вземе участие във вземането на семейни решения?

Но сега просто не можеше да го погледне. Писмото, което беше намерила на твърдия му диск, грееше в ума й като новинарска обява по СиЕнЕн.

Скъпа Джесика, съжалявам, че срещата ни снощи беше толкова кратка… с нетърпение очаквам отново да останем насаме. Целувки,

Не беше трудно да си направи ужасни изводи. Не спираше да си представя баща си и госпожа. Дилорентис, седнали един до друг на бежовото диванче в дневната на Али — онова същото, на което сядаха Спенсър, Али и останалите, когато гледаха „Американски идол“ — да се гушкат както двойките ученици по коридорите на „Роузууд дей“.

— Имам домашно — излъга тя, а пилешката салата, която беше изяла за вечеря, се разбунтува в стомаха й.

Баща й изглеждаше разочарован.

— Добре, може би друг път. — Той се обърна и тръгна да слиза по стълбите.

Спенсър въздъхна тежко. Трябваше да разговаря с някого за това. Тайната беше твърде тежка и обсебваща, за да се справи сама. Извади телефона си и набра номера на Мелиса. Той не спираше да звъни.