Сара Шепард - Мис Безсърдечна

Петък след училище Ноъл взе Ариа от дома на Байрън. След като тя седна в колата, той се наведе и леко я целуна по бузата. Ариа настръхна.

Те поеха по криволичещите улички през най-различни квартали, подминаха няколко стари чифлика и градския площад. В единия край на паркинга все още стърчаха две забравени коледни дървета. Никой от двамата не се обаждаше, но тишината беше повече приятна, отколкото неловка. Ариа се радваше, че не се налага да се опитва да поддържа разговор.

Когато завиха по старата улица на Али, телефонът й иззвъня. Скрит номер, пишеше на екрана. Ариа се обади.

— Госпожице Монтгомъри? — изчурулика някакъв глас. — Обажда се Бетани Ричърдс от „Ю Ес Уийкли“!

— Съжалявам, не ме интересува — отвърна бързо Ариа, проклинайки се за това, че е отговорила.

Тъкмо се канеше да затвори, когато репортерката си пое дълбоко дъх и изстреля:

— Само исках да знам какъв е отговорът ви на онази статия в „Пийпъл“?

— Каква статия?

— Онази, в която деветдесет и два процента от анкетираните смятат, че вие и приятелките ви сте убили Алисън Дилорентис! — Гласът на репортерката звучеше безгрижно.

— Какво? — ахна Ариа. — Това не е вярно! — После прекъсна връзката и пусна телефона в чантата си. Ноъл я погледна загрижено. — В „Пийпъл“ има статия, в която се казва, че ние сме убили Али — прошепна тя.

Ноъл сви вежди.

— Господи!

Ариа притисна чело към прозореца, загледана безучастно в зеления знак на ботаническата градина на Холис. Как, за Бога, на хората им хрумват такива откачени неща? Само заради глупавия им прякор? Само защото отказват да отговарят на грубите, любопитни въпроси на пресата?

Те свиха в задънената улица, където се намираше някогашната къща на Али. Дори през затворените прозорци Ариа усещаше миризмата на обгорените останки. Дърветата изглеждаха черни и изкривени, като откъснати крайници, а вятърната мелница на семейство Хейстингс наподобяваше омекнал, изгорял труп. Но най-зле изглеждаше хамбарът им. Половината сграда се беше срутила и от нея беше останала само купчина тъмни, начупени дъски. Старата порта, някога боядисана в бяло, сега имаше мръсен, ръждив цвят и висеше само на една панта. Тя се поклащаше леко напред-назад, като някой призрак. Поглеждайки към хамбара, Ноъл прехапа долната си устна.

— Прилича на дома Ашър.

Ариа го зяпна, изненадана. Ноъл сви рамене.

— Нали се сещаш. Онзи разказ на По, в който един луд тип погребва сестра си в стара, порутена, страшна къща? И после започва да се чувства неспокоен и даже полудява още повече , защото се оказва, че тя не е мъртва наистина?

— Не мога да повярвам, че си чел този разказ — рече Ариа, изпълнена с доволство.

Ноъл я погледна обидено.

— Записал съм английска литература, също като теб. И чета от време на време.

— Не исках да прозвучи така — бързо отвърна Ариа, въпреки че не беше сигурна в думите си.

Паркираха пред къщата на семейство Дилорентис. След като медийният цирк около Али отшумя, новите й собственици се бяха върнали, но като че ли сега не си бяха вкъщи, което много облекчаваше нещата. Дори още по-добре — пред сградата не беше паркиран нито един новинарски микробус. Тогава Ариа забеляза Спенсър до пощенската им кутия със снопче писма в ръка. В същия миг Спенсър забеляза Ариа. Погледът й прескочи към Ноъл, тя изглеждаше объркана.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Здрасти. — Ариа отиде при нея, заобикаляйки големия, заоблен храст. Нервите й бяха опънати до скъсване. — Разбра ли, че хората смятат, че ние сме убили Али?

Лицето на Спенсър посърна.

— Да.

— Трябват ни някои отговори. — Ариа махна с ръка към някогашния двор на Али, който продължаваше да бъде ограден с жълта полицейска лента. — Знам, че смяташ онази работа с духа на Али за откачена, но един медиум ще проведе сеанс на мястото, където е умряла. Искаш ли да гледаш?

Спенсър отстъпи назад.

— Не !

— Ами ако наистина се свърже с нея? Не искаш ли да разбереш какво се е случило в действителност?

Спенсър подреди пликовете в ръката си във форма на ветрило.

— Тези неща са измислица, Ариа. А и ти не трябва да се въртиш около тази яма. Пресата ще полудее!

Вятърът духна в лицето на Ариа и тя се загърна плътно в палтото си.

— Нищо лошо не вършим. Просто ще си стоим там.

Спенсър затвори рязко вратичката на пощенската кутия и й обърна гръб.

— Мен не ме бройте.

— Хубаво — отвърна раздразнено Ариа и също се обърна. Докато вървеше към Ноъл, погледна през рамо. Спенсър продължаваше да стои до кутията, объркана и тъжна. Ариа много искаше приятелката й да свали гарда и да приеме необяснимото. Все пак тук ставаше въпрос за Али . Но само след миг Спенсър изпъна рамене и тръгна към къщата.