Сара Шепард - Мис Безсърдечна

— Ако не се бях сприятелила с. Али, нищо от това нямаше да се случи — изстена Хана, хълцайки. — Ще ми се въобще да не беше влизала в живота ми. Ще ми се въобще да не я бях познавала .

— Ш-ш-шт. — Айрис я погали по главата. — Не говориш сериозно.

Но всъщност Хана беше искрена. Али й беше дала само няколко щастливи месеца и след това години болка.

— Нима ако бях останала грозна дебела смотанячка, това щеше да е най-ужасното нещо в живота ми? — Попита Хана. Поне нямаше да наранява хората. Поне хората нямаше да нараняват нея . — Може би съм заслужила онова, което Мона ми причини. Може би Али също е заслужила онова, което й се случи.

Айрис се дръпна назад и присви очи, сякаш беше получила удар. Хана осъзна твърде късно как са прозвучали думите й. Но тогава Айрис се изправи и приглади полата си.

— Персоналът иска да гледаме „Приказка за Ела“ в киносалона. — Тя завъртя очи и направи отегчена физиономия. — Ако искаш, мога да им кажа, че не си добре. Може би предпочиташ да останеш насаме. Предполагам, че въобще не искаш да виждаш Тара и останалите.

Хана беше готова да се съгласи, но тогава стомахът й изкъркори. Тя изпъна рамене. Така си беше — тя наистина не искаше да вижда Тара и останалите пациенти сега, след като всички бяха научили истината. Но изведнъж осъзна, че всъщност не й пука особено. Тук всички бяха ненормални. Не бяха по-добри от нея.

— Ще дойда — реши тя.

Айрис се усмихна.

— Не бързай. — Тя излезе и вратата щракна зад гърба й.

Хана усети как пулсът й се успокоява. Попи очите си със салфетка, обу чехличките си и отиде при огледалото. Доста грим щеше да отиде, за да оправи подпухналите си очи. В този миг забеляза на бюрото черната кожена чантичка „Шанел“ на Айрис. От нея се подаваше ъгълче на списание. Без да вярва на очите си, Хана побърза да го издърпа.

Това беше новият брой на „Пийпъл“. Онзи със статията за Хана в него.

В главата й светна предупредителна крушка. Сестрите не го ли бяха прибрали? Хана трескаво запрелиства списанието, докато не стигна до страницата, където започваше нейната история. Седмица на тайни и лъжи . Очите й пробягаха през текста. Имаше различни подробности от приятелството й с Алисън. Историята с Мона-или-А. Намирането на тялото на Иън Томас, разминаването на косъм с пожара. Имаше малко каре, в което пишеше, че според деветдесет и два процента от анкетираните Хана и останалите са убили Али. Тогава Хана забеляза един страничен надпис. И къде е сега Хана Мерин?, пишеше с удебелени букви. Няма да повярвате! А отстрани имаше снимка на „Убежището“.

Хана замръзна.

Имаше списък с лекарствата, които пиеше, сънотворните и валиума. Описваха с подробности как прекарва деня си, от това какво закусва и колко време прекарва във фитнеса, до това колко често пише в подвързания с кожа бележник за диети. Под статията стоеше размазана снимка на Хана, облечена с клин и тениска, оплезена пред камерата, а зад нея се виждаха надписите по стената на тайната таванска стая. Показаният среден пръст, както и другото момиче на снимката, бяха изрязани.

— О, Господи! — прошепна Хана.

Тя не отместваше поглед от списанието, усещайки как започва да й се гади. Хана беше обвинила за всичко Тара. Но нещо не се връзваше. Дори да беше намерила фотоапарата на Айрис, някои от описаните подробности бяха твърде специфични. Можеше да ги знае само човек, който прекарва ужасно много време с Хана.

Миг, преди да захвърли списанието в другия край на стаята, тя забеляза още нещо на снимката. Зад главата й, точно до кладенеца на Айрис, се забелязваше рисунка в същия стил и със същия цвят. Това беше момиче със сърцевидно лице, нежни устни и големи сини очи. Хана приближи списанието към лицето й и впери поглед в рисунката, докато очите й не се замъглиха. Това беше образът на едно момиче, което Хана познаваше много, много добре. Момичето, което беше видяла в гората преди една седмица.

Внезапно гласът на Али прозвуча в ушите й. Иска да те нарани, както вече нарани мен . Али въобще нямаше предвид Тара; тя говореше за Айрис .

Един час след срещата с Есмералда, Ариа паркира колата си пред гробището „Свети Василий“. Великолепните мавзолеи и надгробните камъни бяха озарени от лунна светлина. Два високи, старомодни фенера осветяваха калдъръмената пътечка. Лек вятър поклащаше голите клони на върбите. Ариа познаваше всяко камъче до гроба на Али, но това нямаше да направи пътя й дотам по-лесен.