Сесили Зигесар - Интригантката

От невидимите колони звучеше френска поп музика. Фотографите, братя Реми, еднояйчни близнаци, синове на френски модел и английски херцог, бяха център на вниманието на репортерите от „Арт Форум“, „Вог“, W, „Харпърс Базар“ и „Ню Йорк Таймс“.

Серена изучаваше всяка от фотографиите доста задълбочено. Накрая реши, че не са очи, сега, когато ги виждаше увеличени. Но какво бяха? Пъпчета?

Изведнъж тя почувства ръка на кръста си.

— Здравей, мон шери . Красиво момиче. Как се казваш?

Беше един от братята Реми. Беше на двадесет и шест, висок колкото Серена. Имаше черна къдрава коса, ослепително сини очи и говореше с френски и британски акцент. Беше облечен в морскосиньо от глава до пети, а устните му бяха тъмночервени и извити в краищата. Беше абсолютно прекрасен, също като брат си.

Щастливка.

Серена не се възпротиви, когато той я дръпна за снимка с брат си за неделното издание на „Сънди Таймс“ в раздела за стил. Единият брат стоеше зад нея и целуваше врата й, а другият беше коленичил и прегръщаше коленете й. Около тях хората лакомо гледаха, нетърпеливи да зърнат новото момиче .

Всеки в Ню Йорк искаше да е известен. Или поне да види някой известен, за да може да се хвали впоследствие.

Репортерът от „Ню Йорк Таймс“ разпозна Серена от разни купони от преди година и нещо, но искаше да се увери, че е тя.

— Серена ван дер Удсен, нали? — запита той като вдигна поглед от бележника си.

Серена се изчерви и кимна. Беше свикнала да я разпознават.

— Трябва да ни станеш модел — въздъхна един от братята Реми и целуна ръката й.

— Да, трябва — съгласи се другият и пъхна маслинка в устата й.

Серена се засмя и каза:

— Става, защо не? — въпреки че не знаеше с какво се захваща.

Единият от братята посочи врата, маркирана със знак „Частна стая“ в другия край на галерията.

— Ще те чакаме там. Не се притеснявай и двамата сме гейове.

Серена се захили и пое голяма глътка от питието си. Шегуваха ли се?

Единият брат я тупна по задника.

— Всичко е наред, скъпа. Ти си абсолютно зашеметяваща, затова няма от какво да се притесняваш. Хайде. Ние ще сме там след минута.

Серена се поколеба, но само за секунда. Можеше да е една от подобните на Кристина Агилера и Хоакин Финикс. Няма проблем. С вдигната брадичка, тя се запъти към стаята.

Точно тогава, някакъв тип от Лигата за Обществено изкуство и жена от нюйоркската Управа на превозвачите се присъединиха към двамата братя и заговориха за новата авангардна обществена програма за изкуство. Искаха да поставят снимки на братята Реми по автобусите, метрото и по такситата из целия град.

— Да, няма проблем, ако изчакате малко, имаме съвсем нова звезда. Ще ви я дадем ексклузивно! — съгласиха се братята Реми.

— Как се казва тя? — запита нетърпеливо жената.

— Серена — казаха двамата братя едновременно.

— Открих печатар, който ще ги направи до утре следобед и ще достави всяка една от поканите лично, така че ще достигнат до получателя до петък сутрин — каза Изабел, която изглеждаше особено доволна от себе си, че е толкова експедитивна.

— Но забележете колко е скъпо. Ако ги използваме, ще се наложи да отрежем бюджета за други неща. Вижте само колко ни дерат от „Такашимая“ за цветята!

След като бяха приключили със следучилищните си дейности в сряда, целият комитет на Целувка по устните се беше събрал на пържени картофки и топъл шоколад в кафенето „Три Гайс“ — Блеър, Кати, Изабел и Тина Форд от Военно училище „Сийтън“ — за да се справят с последните приготовления за партито.

Надвисналата криза се състоеше в това, че до партито оставаха девет дни, а никой до този момент не беше получил покана. Поканите бяха поръчани още преди една седмица, но поради объркване мястото на партито беше променено от парка в готин нов ресторант в Долен Челси — в старата сграда на „Барнис“ на Седемдесета и Седмо Авеню, което обезсмисли готовите покани. Момичетата бяха поставени натясно. Трябваше да се направят нови покани, или изобщо нямаше да има парти.

— Но само от „Такашимая“ можем да вземем цветята. А и не струва чак толкова много. О, Блеър, помисли само колко ще са красиви — изхленчи Тина.

— Да, така е — настоя Блеър, — но има много други места откъдето да вземем цветя.

— Ами можем да помолим Комитета за помощ на соколите да даде нещо — предложи Изабел, после посегна и взе едно картофче, потопено в кетчуп и го сложи в устата си. — Те не са направили почти нищо досега.