Джилиан Итън - Мрачна красота

— Търсих теб , скъпа — каза раздразнено.

— Значи… си оставил любовницата си в провинцията? — попита колебливо тя.

— Никога не съм имал, нито някога ще имам любовница. За мен ти си единствената жена, лейди Кенсингтън.

Тя присви очи.

— Тогава защо не дойде тук веднага щом пристигна в Лондон?

— Защото съм упорит, глупав мъж — призна той с усмивка, — който се нуждаеше от внезапна среща с жена си, вместо да идва до къщата й и да моли на колене за прошка.

Една руса вежда се повдигна нагоре.

— Не си падал на колене — отбеляза тя, прикривайки усмивката си с ръка.

— В името на… Ах, Кат, ще се подлудим.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Спомняш ли си какво правехме, след като се скарахме? — попита срамежливо, пърхайки с мигли.

Внезапната твърдина опряна до бедрото й й подсказа, че Маркъс определено си спомняше. Тя изписка от радост, когато той я взе на ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж, и се усмихна с лице към врата му.

Най-накрая съпругът й се беше прибрал у дома.

— Изглежда така сякаш ще припадне, не мислиш ли, Грейс? — Усмихвайки се до уши, Жозефин стана от канапето, на което се беше изпънала, и погледна към салона, където съпругът на скъпата й приятелка Маркъс изравяше дупка в прекрасния персийски килим с притесненото си сноване напред-назад.

— Наистина изглежда малко блед — съгласи се Грейс. Застанала на ръба на перваза на прозореца от другата страна на стаята, отчаяно се опитваше да се разхлади, като си вееше с ветрилото. Беше едва май, а температурите бяха необичайно високи за пролетта. Прикривайки прозявката си с ръка, тя се облегна на прозореца и притисна лицето си към стъклото. Беше наградена с временно облекчение от задушния въздух в стаята и се зае да отвори прозореца.

— Жо, ела и ми помогни.

Завъртайки очи, Жозефин се изправи и прекоси стаята с три елегантни крачки. Загледа се в прозореца за момент, след което застана на пръсти и повдигна резето в горната част.

— Ама наистина, мила. Никога ли не гледаш как работи дадено нещо, преди да се захванеш с него.

— Не се случва често — призна си Грейс със закачлива усмивка. Изкарвайки главата и раменете си през отвора, тя въздъхна облекчено. — Ах, много по-добре.

— Ще паднеш — предрече кротко Жозефин.

— Паднах от прозорец миналото лято — напомни й Грейс с леко приглушен глас. — Не може да се случи два последователни пъти.

— Да, е, най-добре влез вътре. Лорд Мелбърн току-що пристигна.

Грейс се изправи толкова бързо, че си удари челото в долната част на прозореца. Мръщейки се, тя скочи от парапета, навяхвайки единия си глезен и заподскача из стаята като побъркан заек.

Наблюдавайки обичайният хаос, който съпътстваше приятелката й където и да отидеше, Жозефин цъкна с език и отиде да посрещне лорд Мелбърн, затваряйки вратите на салона след себе си, за да осигури време на Грейс да се приведе в ред.

Откри граф Теравю с херцог Кенсингтън. Двамата се бяха привели над бюфета в личния кабинет на херцога, но само единият от тях пиеше. Докато Жозефин ги приближаваше с обичайната си грациозна походка, лорд Мелбърн, уважаемият граф Теравю, отпи от чашата си с бренди, след което я остави до себе си на бюфета. От двамата мъже херцогът беше този, който изглеждаше като пиян, въпреки липсата му на питие, и една дискретна усмивка се появи на устните на Жозефин, тъй като знаеше каква бе причината за състоянието му и това я развеселяваше изключително много.

— Добър ден, господа — каза, за да оповести за присъствието си.

— Лейди Гейтс, имате ли новини? Бяхте ли горе при нея? — Маркъс се олюля встрани от бара, а на лицето му се изписа тревога.

„Бях права“, помисли си Жозефин. „Наистина изглежда така, сякаш ще припадне всеки момент.“

— Никакви, драги — изчурулика тя. — И, не, определено не съм се качвала да я видя. Маргарет е единствената достатъчно смела за тази задача, а аз съм убедена, че когато има новини, ще слезе и ще ги сподели. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите.

— Няма за какво да се тревожа? — повтори пресипнало. — Та тя е горе вече четири часа!

— Раждането на дете отнема време, Маркъс — изрече провлачено лорд Мелбърн от бара. — Пийни едно-две. Ще се успокоиш.

— Маркъс вече не пие… — започна Жозефин.

— Вече не пия… — започна да отговаря Маркъс.

И двамата се бяха прекъснали и си размениха кратки усмивки. Знаеше се — поне от близкия им кръг от приятели, към който лорд Мелбърн се бе присъединил наскоро заради годежа си с Грейс — че Маркъс се беше отказал от алкохола в момента, в който Катрин се върна обратно в живота му.