Джилиан Итън - Мрачна красота

Все още отбягвайки погледа му, тя присви рамене.

— Да, ще се постарая. Сега ако ме извиниш, бих искала да се върна в къщичката, за да се преоблека с по-подходяща за пътуване рокля. Каретата трябва да пристигне всеки момент. — Тя пусна цветето и избърса длани в двете страни на полите си.

Когато мина покрай него, той не се опита да я спре, нито се обърна да наблюдава как си отива. Вместо това коленичи и вдигна маргаритката, която тя беше захвърлила толкова нехайно, и я пъхна в джоба си. Все още имаше едно останало цветче.

Катрин успя да измине половината път до Кенсингтън, преди тялото й да се разтресе от рев и да си изплаче мъката в малката, подскачаща карета с мухлясал кадифен интериор и едно скърцащо колело.

Беше й нужна цялата сила, която притежаваше, за да не се разпадне на парчета пред Маркъс. Беше го чакала да я вземе в обятията си и да я зацелува страстно. Да заличи от съзнанието й всички омразни неща, които беше казал и направил, с любовни слова и обожание. Даже й се беше сторило, че видя нещо в онези сиви, буреносни очи… искра на съчувствие, зрънце копнеж, но явно се бе заблудила. Маркъс не копнееше по нея, нито й съчувстваше. Не и на нея. Не и на никой и нищо. Той беше хладен мъж, неспособен на най-обикновени човешки чувства, и тя беше по-добре без него.

Нов порой от солени сълзи се стече надолу по бузите й, когато се сети как беше говорил за любовниците си пред нея. Толкова се беше вглъбила в себе си в този момент, че нямаше идея какво беше отвърнала даже, мислеше само за това, че трябва да намери начин да си тръгне, преди да се е разпаднала в краката му и да го замоли да я обича. Представата за това колко близо беше да го стори, направо я ужасяваше. Катрин никога нямаше да се принизи пред някой и най-вече пред съпруга си — мъжът, за когото не означаваше нищо и който не можеше да я погледне, без в очите му да заблести отвращение.

Пристигнаха в Кенсингтън тъкмо когато слънцето започна да залязва. Когато Катрин излезе от каретата, сълзите й бяха изчезнали, но лицето й беше неестествено бледо, а очите й зачервени. Щом видя камериерката си да чака до каретата, тя се усмихна и придържайки се за рамото на Хана, те изкачиха мраморните стълби и влязоха в слабо осветеното имение.

— Изглеждате изтощена, мадам — отбеляза Хана, а големите й кафяви очи се присвиха подозрително. — Не сте ходили да посетите братовчед си в Единбург, нали? Вместо това сте отишли при него. О, мадам, защо сте сторили подобно нещо?

При нормални обстоятелства Катрин щеше да разкаже на Хана истории за пътуването си, докато пиеха горещ шоколад, но не и тази вечер. Тази нощ тя искаше просто да пропълзи до леглото и никога да не става от него.

— Моля те, приготви ми гореща вана — каза уморено. — И събери багажа ми. На сутринта заминавам обратно за Лондон.

— Лондон? — повтори Хана, а плътните й устни се разтвори в почуда. — Та вие току-що пристигнахте, мадам.

— Да, а сега желая да се върна обратно в Лондон — отвърна Катрин по-остро, отколкото възнамеряваше.

Лицето на Хана посърна, а раменете й се отпуснаха, когато тръгна напред, след като промърмори набързо „Да, мадам“.

Катрин никога преди не се бе отнасяла толкова рязко с камериерката си. Поколеба се, несигурна дали да отиде при Хана сега или по-късно, но прецени, че в момента не бе в състояние да изкупва вината си. Утре щеше да се извини за отвратителното си държане, след като се наспеше добре и върнеше емоциите си на място — заключени дълбоко, където нямаше да ги види никой, освен нея.

Бавно изкачи извиващото се стълбище и отиде направо в стаята си. Намираща се точно до главната спалня, тя бе любимото й място в цялото имение, тъй като само тук можеше да види малко женско влияние. Беше я декорирала сама, избирайки различни нюанси на синьото за стените и весели жълти за завесите.

Стаята беше декорирана с намерението да се превърне в детска стая и изражението на Катрин се изкриви в съжаление, когато седна на ръба на леглото, за да развърже ботушите си. Какви планове бяха имали с Маркъс само. Първо да се оженят, след което да създадат семейство и да заживеят щастливо. Колко просто бе всичко тогава, когато най-трудното им решение беше колко деца да имат. Той бе искал четири, а тя шест. „Докато всички са момиченца със сини очи и златни коси, ще имаме колкото пожелаеш“, беше й казвал.

„Колко наивна съм била“, помисли си с горчива усмивка. Наивна и безнадеждно глупава, за да си мисля, че приказките са реалност. Сега знаеше истината. Приказките съществуваха, за да успокояват разплаканите деца. Не бяха истински и със сигурност не ставаха реалност.