Джилиан Итън - Мрачна красота

Приближавайки я, си помисли, че бе задрямала, докато не повдигна разтревожено глава като сърна. Изправи се бързо на крака и изтупа няколко стръкчета трева от дългите си поли. Когато най-накрая повдигна брадичка, обвинението в хладните й сини очи беше като плесница по лицето му. Маркъс залитна назад, когато по челото му изби студена пот. Изведнъж спечелването обратно на доверието й не му изглеждаше толкова проста задача.

— Кат. Толкова много съжалявам… — започна той дрезгаво, но тя го прекъсна, като повдигна пръст във въздуха.

— Не си хабете думите да се извинявате, лорд Кенсингтън. Ако не друго, аз ви дължа извинение. Не трябваше да идвам тук. Изпратих вест до най-близкия град, че се нуждая от карета, която да ме върне обратно в Кенсингтън. Оттам ще си събера багажа и ще замина възможно най-бързо за Лондон. — Гласът й беше премерен, а изражението ведро. Със същите маниери можеше да говори за времето и Маркъс се изненада от спокойствието й.

Беше очаквал, че ще му е бясна. Да вика и да хвърля неща, както правеше всеки път, когато избухнеше. Или най-малкото да го накаже с мълчание, което беше счела за необходимо само веднъж досега, когато неволно бе забравил за рождения й ден. Заслужаваше всички тези неща и много повече за всичко, което й бе причинил, но това… Не знаеше как да реагира на това…

— Ами развода?

„Да му се не види.“ Разгневен на себе си, Маркъс прокара ръка през тъмната си коса и обхвана врата си с длан, като стисна напрегнатите си мускули. Нямаше намерение да споменава проклетия развод. Нищо не вървеше така, както си го бе представял в съзнанието си. Предполагаше, че Катрин ще ридае, а той ще я поеме в обятията си и ще я замоли за прошка, след което ще й признае за неугасващата си любов. Вместо това тя стоеше напълно уравновесена пред него без следа от сълзи по красивото си лице, а той беше този, който се държеше като истерична девойка.

— Вече не желая да се развеждам, Маркъс. — Една нежна усмивка се появи на устните й, карайки я да изглежда смутена. — Беше детинско от моя страна да поискам подобно нещо, за което се извинявам. Бракът ни е удобен и за двама ни. Беше изключително егоистично от мен да променям това.

Нещо в гърдите му се стегна.

— Значи желаеш да останем женени? — попита моментално той. Затаи дъх, тъй като знаеше, че животът му зависеше от отговора й. Неговата скъпа, сладка Катрин. Обичта му към нея изпълни тялото му и му бе нужен целия самоконтрол, на който бе способен, за да не скъси разстоянието помежду им с една крачка и да не я поеме в обятията си. Имаха да наваксват за много години в изгубено време. Разбира се, втори меден месец беше направо належащ. Можеха дори да го прекарат тук в Уудсгейт. Да се разхождат из полетата и горите през деня, а през нощта да се любят страстно. Щеше да е както преди, когато се бяха влюбили и целият свят беше в краката им. Той си я представи натежала с неговото дете и…

— Да, разбира се, че желая да останем женени. — Катрин го изгледа странно и Маркъс разбра със закъснение, че изражението му вероятно е разкрило копнежа, който толкова усърдно се бе опитвал да прикрие. Извитите й вежди се сбръчкаха над носа й, а устните й се нацупиха. — Но ще бъде както досега, Маркъс. Аз ще пребивавам в жилището си в града по време на Сезона, докато ти управляваш бизнеса си от Кенсингтън. Със сигурност не си си помислил, че можем да живеем заедно, нали? — Музикалният звън на смеха й го преряза като нож.

— Не ставай смешна — каза с насмешка, докато си мислеше това ли бе чувството да умреш отвътре. — Просто исках да се убедя, че няма да попадна на съпругата си, ако реша да се позабавлявам с някоя… женска компания.

За пръв път маската й на сдържаност се пропука. Той я зачака да направи нещо, да каже нещо, което да му даде причина да се надява, че все още изпитва чувства към него, както той към нея, но тя пое дълбоко въздух и гневът, който за момент беше проблеснал в очите й, избледня в примирие.

— Не, не бихме искали да се случи подобно нещо — каза тихо тя, като сведе поглед надолу към дивите цветя в краката й. Наведе се, откъсна една голяма маргаритка и започна да къса белите цветчета едно по едно. Те западаха към земята в бавни кръгове. — Както казах, ще остана в Кенсингтън толкова дълго, колкото ще й е необходимо на Хана, за да събере багажа ми. Когато си тръгна, ще можеш да забавляваш… гостите си колкото често пожелаеш.

— Просто се опитай да побързаш — отвърна той. Искаше да я нарани така, както тя го бе наранила, и когато я видя да потръпва от жестоките му думи, го обзе тъмно чувство на удоволствие.