Джилиан Итън - Мрачна красота

Той я завъртя толкова бързо, че зъбите й изтракаха болезнено. Очите му блеснаха и за пръв път тя усети трепкащ страх ниско в корема си.

— Маркъс, аз…

— Защо ми е да си търся курва, като си имам една точно пред мен? — попита ехидно, като премести тежестта си напред и я улови в капан между твърдото си тяло и прозореца. Сега ръцете му не бяха нежни, докато се плъзгаха нагоре по тънката й талия и тя извика, когато стиснаха гърдите й болезнено.

— Спри! Маркъс, какво те прихвана? Пусни ме веднага!

— Защо? Нали даваш на другите мъже да те докосват. Не ти ли харесва точно това — да се държат с теб като с курва каквато си? — изръмжа той и наведе глава, за да обладае устата й с целувка, която бе предназначена да нарани. Придържайки я към прозореца с тялото си, той пусна една ръка, за да постави длан на най-интимната й част през роклята в грозно преувеличение на удоволствието, което й бе доставил изминалата вечер. Сега пръстите му й доставяха единствено болка, не удоволствие, а когато се опита да се измъкне, той уви дългата й коса с другата си ръка и разкъса копринената панделка.

Сълзи, породени от паника и болка, запариха в очите й. От устните й се отрони стон. Беше останала без опции да се защити от Маркъс, затова захапа езика му с всичка сила.

С едно грубо проклятие Маркъс я пусна незабавно и залитна назад с очи толкова потъмнели, че на фона на бледата му кожа бяха като черни. Той преглътна с усилие.

— Катрин… Кат… аз… никога… съжалявам… не знам какво ми стана… моля те, аз… — Той протегна ръка към нея, но тя му се изплъзна и задъхвайки се, се втурна към входната врата.

— Ти си чудовище. Чудовище! И аз те м-мразя! — изрева измъчено. Отвори вратата толкова рязко, че се тръшна в стената, и избяга, сякаш хрътките от Ада бяха по петите й.

Маркъс си пое дълбоко въздух, когато входната врата се затвори с трясък. Избърса уста с ръкава на ризата си и забеляза петната кръв, които изцапаха белия плат. Като в транс се запрепъва из всекидневната и удари ръце върху бара, карайки бутилките да подскочат и да се разклатят. Погледна ръцете си така, сякаш принадлежаха на друг, тъй като със сигурност не бяха неговите ръце, които държаха жена му с гняв и жестокост. Не бяха неговите ръце тези, които щипаха и нараняваха нежната й кожа. Не бяха неговите ръце тези, които напълниха сапфирените й очи със страх и омраза.

Той стисна длани в юмруци. Катрин беше права. Той бе чудовище.

Бутилката със скоч беше на мястото, където я беше оставил предната вечер. Изгълта първата чашка без да мигне даже и си наля отново. Алкохолът му се подиграваше, като го караше да се чувства недосегаем, и с проклятие Маркъс засили чашата към стената, където се разби на парчета. Краката му затрепериха от тежестта на вината, той се строполи в кожения стол и зарови лице в дланите си.

Какво се беше объркало? Бяха толкова щастливи. Толкова сигурни в любовта си един към друг. Не беше си представял, че ще открие някоя като Катрин. Някоя толкова мила и любяща. Добра и сърдечна. Но я беше открил и след това изоставил. Изостави я, когато го умоляваше да остане, само за да се завърне и да я изостави отново. Той я беше подтикнал в обятията на други мъже. Тя беше млада и наивна, невинна булка на осемнадесет. Беше я оставил на вълците, за да трупа богатство, и какво му беше донесло това? Парите му не го топлеха през студените нощи. Не го целуваха за добро утро. Нямаше да сложат бебе в детската стая. Беше глупак. Егоистичен, арогантен глупак.

Маркъс се изправи рязко. Това беше шансът му, осъзна той, като си пое въздух. Шансът му да оправи нещата. Да поправи щетите, които беше нанесъл. Имаше нужда от Катрин в живота си. Дори с буйния й нрав, нюхът към драматизма и глупавите й настроения тя правеше живота му по-добър. По дяволите, правеше него по-добър човек.

Искаше да види нослето й да се набръчква отново от смях. Да я придърпа към себе си и да я целува до припадък по средата на деня, без да има причина. Да я носи до спалнята, когато заспи пред камината с книга в ръце, и да я събужда с езика си. Искаше жена си обратно… и каквото и да му струваше, щеше да я получи.

Беше късно следобед, когато Маркъс най-накрая откри Катрин зад къщичката, свита в сенките на един огромен дъб. Беше търсил навсякъде, където се беше сетил — първо в конюшнята, после в малката овощна градина, в която бе прекарвала часове в опити да я нарисува — при това неуспешни, припомни си той с тъжна усмивка; Катрин имаше много таланти, но рисуването не бе едно от тях — и беше поел надолу по пътя, мислейки си, че може би беше напуснала Уудсгейт, но се сети за величествения дъб, под който си беше почивала през медения им месец, и се върна.