Джилиан Итън - Мрачна красота

Когато небето отвън започна да се смрачава, двете жени се изправиха и се сбогуваха. Грейс живееше с родителите си само няколко къщи по-надолу в обратна посока от градската къща на Катрин. Тя предложи да придружи приятелката си, но Катрин я побутна нежно напред и продължи сама.

Вятърът се беше засилил и снегът се виеше заедно с него, докато Катрин си проправяше път през оживените улици на Лондон. Беше бутана и блъскана, докато вървеше напред, но стискайки здраво дамската си чантичка, успя да се прибере без инцидент.

Спретната къща от кафяв камък, която се намираше се кована желязна ограда, беше подаръкът й от Маркъс за сватбата. Нито един от двамата не бе предполагал, че един ден тя щеше да се превърне в нейно убежище.

Изморена от бързото темпо, което си беше наложила, Катрин се отпусна на първия стол, на който попадна, след като икономът й взе палтото, шала и маншона и изчезна в кухнята да приготви чай. Тя затвори очи и започна да разтрива корема си с успокояващи, ритмични кръгове.

— Малко е късно да се разхождаш сама навън, не мислиш ли? — изрече провлачено от сенките болезнено познат глас.

С шумно ахване Катрин се повдигна рязко. Ръцете й се приближиха към устата й в безмълвно отрицание, когато Маркъс тръгна към нея от стената, на която се облегнал, и застана пред нея със здраво стисната челюст и сиви очи като облаците отвън.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрин? — попита тихо. Погледът му се спусна надолу по тялото й, задържа се за момент върху нежните извивки на корема й и се върна обратно към зачервеното й лице.

Устата на Катрин се отвори и затвори, но не можеше да изрече и дума. Със закъснение разбра, че почти всички свещи бяха изгасени и наоколо не се виждаха слуги. Признаци, които трябваше да й подскажат за присъствието на Маркъс, ако не бе толкова уморена.

— Аз… аз не… кога… какво правиш тук? — най-накрая успя да изрече. Сърцето й блъскаше диво в гърдите. Тя си пое накъсана глътка въздух и покри корема си с ръце в защитнически жест, който веднага накара Маркъс да се намръщи.

— Няма причина да се страхуваш от мен — сопна се той. — Не съм дошъл да те нараня. Просто исках да знам защо криеш бременността си от мен. Мое ли е детето?

Прямотата на въпроса му беше искрата, която й бе нужна, за да възвърне гласа си.

— Да — отвърна и защото нямаше какво друго да крие, продължи с глас, изпълнен с емоция и едва сдържани сълзи. — Бебето може да е само твое и на никой друг, Маркъс. Никога не съм била с друг мъж.

Той стисна зъби.

— Имаш предвид, откакто забременя. Не си била с друг мъж, откакто си забременяла.

— Не — Катрин възрази тихо. Погледна надолу към ръцете си. Златната й венчална халка сякаш блестеше на бледата светлина и тя я завъртя притеснено, опитвайки се да открие правилните думи, с които да каже истината на мъжа си. — Имам предвид никога. Аз… аз трябваше да ти кажа по-рано, но ти никога не ме попита директно, а просто повярва на всичките слухове…

Тя усети лек натиск на коленете си и вдигна поглед, за да види Маркъс коленичил пред стола й с неестествено бледо лице и почти трескаво блеснали очи. Беше отслабнал, откакто го беше видяла последно, и бузите му бяха хлътнали, а косата му занемарена. Изглеждаше окаяно.

— Какво говориш? — попита дрезгаво той.

Беше време — крайно време — най-накрая да му разкрие истината. Катрин преглътна трудно и продължи, за да направи точно това.

— Никога не съм ти изневерявала, Маркъс. Флиртувах, вярно е, но беше само за да те накарам да се върнеш при мен. Бях млада и суетна и ми липсваше толкова много, когато замина. Помислих си, че ако те накарам да ревнуваш, ще поискаш да ме задържиш близо до себе си, но това само те отдалечи от мен. Защо си замина? Не ме ли обичаше?

В ъгълчетата на очите й се събраха непролети сълзи, но тя ги задържа, тъй като инстинктивно знаеше, че това ще е последният й шанс да се изясни със съпруга си, дори да бе само заради нероденото им дете.

Маркъс потръпна, сякаш го беше зашлевила. Затвори очи и си пое въздух.

— Обичах те с всяка част от душата си, но бях глупав и арогантен. Имах всичко, от което се нуждаех, но исках още. Когато се завърнах в Англия и повярвах, че си била в обятията на други мъже… полудях. Не исках да чувам причини, не можех да мисля. Натрупах богатството, което смятах за толкова важно, но жертвата бе твърде голяма. Разбирам го сега.

Пръстите му се вкопчиха в нежната кожа на бедрата й, когато се приведе напред към нея с отчаяната си любов, изписана на лицето му, която я оставяше без дъх.