Лора Лей - Да изкушиш звяра

Въпросите, които задаваше в града, не я доведоха до никъде. Тези, които признаваха, че познават Калън само почесваха главите си, когато ги попиташе за посоката към дома му. Останалите само изпълняваха частта с почесването и мълчаха. Малките градове не бяха особено интересни, защото това, което говореха хората в тях, почти никога нямаше смисъл.

Всеки път, когато попиташе за него я насочваха към газостанцията. Той прекарвал много време там. Там го бе видяла и за пръв път. А доста от хората, които твърдяха, че не го познават, се оказваше, че знаят много повече, когато ги притиснеше малко.

Проклятие, той знаеше, че тя е там. Меринъс отключи вратата на стаята си и запали лампата, когато влезе. Калън знаеше коя е и вероятно имаше представа какво иска, но все още я игнорираше. Което, вероятно, беше добре. След малката сцена тази сутрин, не знаеше дали може да вярва на себе си и дали ще успее да държи ръцете си далеч от него или не.

Меринъс се нахрани бързо, докато гледаше разсеяно телевизия и мислеше за проклетия път към имота на Калън. Трябваше да бъде там някъде. Пътищата не изчезваха просто така. Нали?

Проблемът я измъчва по време на вечерята и душа. Когато излезе от банята, увита в хавлиен халат, телефонът на нощното шкафче иззвъня силно. Намръщи се и вдигна слушалката предпазливо.

— Ало? — тя запази гласа си нисък, чудейки се кой би могъл да бъде от другата страна.

— Меринъс Тайлър ли е? — гласът беше мъжки, груб и хладен.

— Кой пита?

Последва кратко мълчание.

— Ако искате да намерите Калън Лайънс, вземете нещо, за да напишете указанията. Пропускате десния завой.

Меринъс почувства как я изпълва вълнение. Най-накрая някой беше готов да говори.

— Познавате ли Калън? — попита тя, после сложи лист хартия върху малката маса и издърпа един молив от чекмеджето.

— Имате ли нещо за писане? Ето как можете да стигнете до там.

Меринъс записваше указанията бързо и концентрирано, опитвайки се да запомни знаците, които мъжът й даваше. Призна, че още не е опитвала този път, освен това той изглежда не водеше до никъде.

— Записахте ли? — попита гласът.

— Да, но… — линията прекъсна.

Меринъс пое дълбоко въздух, загледана надолу към хартията. Можеше ли да отиде там в тъмното? Не беше твърде късно. Все още имаше най-малко час светлина. А тя не би могла да се промъкне до къщата така или иначе.

Младата жена съблече халата и бързо нахлузи дънки и блуза без ръкави, преди да метне чантата си през рамо и да забърза към джипа. Отбивката, която й бе посочена, беше само на няколко мили нагоре по пътя. Колд Спрингс, беше казал той. Тя помнеше, че бе видяла малкия зелен знак по време на екскурзията си до съседната област.

Сега го бе спипала. Меринъс сдържа радостния си вик, докато скачаше в джипа и опита да запали. Той можеше да бяга, но ако тя успееше да открие пътя към дома му, вече нямаше как да се скрие от нея.

Почти час по-късно, Меринъс беше стиснала зъби напълно отчаяна, защото минаваше за пореден път покрай един от селските пътища, който вече бе огледала многократно, докато търсеше дома на Калън. Писмените указания до нея й бяха дали само няколко бегли насоки, за да стигне до мястото, където се намираше в момента, когато джипът й поднесе и се отклони по един черен път, който изглежда не водеше до никъде.

Меринъс натисна спирачката, облегна се и се огледа наоколо объркано. Как бе направила това? Можеше да се закълне, че бе поела по правилния път няколко завоя назад.

— Господи, спаси ме от прекалено умните указания — измърмори тя.

Отмятайки назад косата от челото си, подкара джипа на заден ход и обърна в широкия тревист банкет, край пътя. Със сигурност това не може да бъде толкова трудно, помисли си тя. По дяволите, досега никога не се бе губила, в който и да е голям град, а сега, този малък провинциален окръг, я караше да се съмнява в способностите си. Това не може да се случва, братята й щяха да й се присмиват, докато е жива, ако разберат.

— По дяволите — тя отново излезе от пътя няколко мили по-надолу, огледа се и призна поражението си. Беше се изгубила. Напълно, истински и безвъзвратно изгубена и нямаше кого друг да вини, освен себе си.

От устните й се изтръгна дълбока въздиша и младата жена се огледа уморено. Трябваше да се измъкне от тук. Имаше нещо, което бе пропуснала. Излизайки от Сув-а, Меринъс протегна схванатите си мускули, след това пое към края на пътя, поглеждайки надолу към долината за някакви признаци на цивилизация.