Нямаше никакви знаци или пък бяха прекалено скрити, за да ги открие. Всичко, което можеше да види, бе това, което я обграждаше — дървета и гъст храсталак. Не се мяркаше дори покрив на къща или хамбар. Не че хамбарът означаваше нещо тук — бе видяла много от тях, разграбени и пропаднали от липса на грижи — твърде далеч от къщите.
След като се огледа наоколо още миг, Меринъс тръгна към другата страна на пътя и започна да изкачва пеша гористото възвишение. Може би, ако успееше да се придвижи по-нагоре, щеше да види нещо. Трябваше да има къща някъде наоколо. Не беше като да е в пустинята или в тропическите гори, по дяволите. Все пак, тук живееха хора. Един фермер я бе уверил по-рано, че ако има път, значи той води някъде. Така че тук трябваше да има нещо или някого. И бе наложително да ги открие скоро. Започваше да се стъмва, а тя определено не искаше да остане тук, сама в мрака.
Когато навлезе в гъстата част на гората, Меринъс се обърна, за да се увери, че нейният джип още се вижда. Докато го правеше, някакъв шум зад нея я стресна и я накара да се извърне уплашено.
На няколко стъпки от нея стоеше един мъж, очите му тъмнееха под периферията на камуфлажната шапка, докато я наблюдаваше. Меринъс усети как сърцето й започва да препуска бързо от страх, когато очите му обходиха тялото й, блестящи от смъртоносно намерение.
— Я, какво си имаме тук? — той беше висок, камуфлажната му шапка падаше върху тъмните зацапани очи, а лицето му изглеждаше сурово и заплашително в сянката на гората.
Меринъс усети как страхът пропълзя по тялото й. Сърцето й започна да бие учестено и чу как кръвта забуча в ушите й, когато видя студеното, жестоко изражение на лицето му.
— Изгубих се — Меринъс отстъпи назад, когато мъжът се надвеси над нея, а очите му се присвиха похотливо. — Тъкмо търсех път през планината.
— Изгубена? — подигра се той, а погледът му я събличаше. — Бедното малко същество. Нуждаеш се от малко помощ, нали?
Гласът му подозрително звучеше като на човека, който й бе дал обърканите указания по телефона.
— Сигурна съм, че мога да се справя — тя се отдръпна бавно, борейки се с паниката, която се надигаше в тялото гърлото й.
Докато се опитваше да се оттегли, някой зад нея улови ръцете й. Страхът премина през тялото й със силата на приливна вълна. Меринъс усети как я обхваща истерия, когато почувства здравата хватка и твърдото тяло зад себе си.
— Сигурно можем да ти помогнем да намериш пътя си — предложи глас зад нея, докато здрави като стомана ръце, я притиснаха по-близо до високо мъжко тяло. — Но вероятно, първо искаш да се позабавляваш с нас.
Това не беше въпрос, а изразяване на намерение. Меринъс преглътна, борейки се да запази разсъдъка си, докато страха я заливаше. Бе изпаднала в голяма беда и го знаеше.
Господи. Какво й беше обяснявал Кейн? Какво бе казал да прави?
Когато човекът зад нея затегна хватката си, Меринъс отпусна мускулите на краката си, вдигайки ги от земята. Изненадания звук на мъжа бе единствения знак, че го е извадила от равновесие. Когато започна да пада, Меринъс изви тялото си и се търкулна встрани от мъжа. След това скочи на крака и побягна.
Виковете й отекнаха в гората, когато чу първия мъж да издава заповед за залавянето й. Тя тичаше и крещеше. Не се опитваше да пести силите си, защото знаеше, че вероятно няма да стигне до джипа, затова използва енергията си да огласи пустата околност с ужасените си викове.
Меринъс почти стигна до автомобила. Беше на не повече от крачка от защитния подслон, когато я хванаха. Тялото й се сблъска с твърдата камениста земя с достатъчна сила, за да изкара въздуха от дробовете й и да прекрати виковете.
— Кучка — изпсува мъжът, когато тя извика. Дръпна ръцете й отзад и грубо я издърпа на крака.
Като се бореше да си поеме дъх, усещайки металния вкус на собствената си кръв в устата и ужасния мирис на страха, тя се изправи отново лице в лице срещу един от нападателите си.
— Аз съм журналист — каза задъхано тя. — Меринъс Тайлър от Националния форум. Ще дойдат да ме търсят.
— И какво прави тук една сладка малка журналистка? — ако изобщо беше възможно, гласът му стана още по-студен, по-жесток. — Може би трябва да те научим къде не трябва да си пъхаш хубавия малък нос, г-це Тайлър.
Меринъс не бе подготвена за ръката, която без предупреждение се стрелна и я удари през лицето, с достатъчно сила да извърти главата й на една страна и да види звезди пред очите си. Светът около нея сякаш притъмня. Можеше да се закълне, че чува далечен вой и гневно котешко ръмжене, ехтящи през гората.
Читать дальше