Лора Лей: Душата на звяра

Приглушеният вик бе придружен от неистово извиване на тялото й, когато той се премести и се отпусна тежко върху нея, взирайки се в очите й — тези дълбоки, загадъчни лешникови очи, които можеха да накарат всеки зрял мъж да заплаче.

Нюанси на кафяво, зелено и синьо се сливаха в малки цветни точици, които от това разстояние бяха почти хипнотизиращи. Сега очите й бяха разширени от страх и възмущение. О, Боже! Тази ерекция, която бе на път да го погуби, бе притисната към долната част на корема й и Киова бе сигурен, че тя е причината за възмущението и искрите от гореща ярост, които блестяха в погледа й.

— Успокой се — промърмори Киова, гледайки я внимателно, като си позволи да се наслади на усещането на стройното тяло под него. — Аз няма да те нараня.

Да, сякаш тя щеше да повярва на това, помисли си мъжът, особено с тази ерекция, която я пробождаше, и въжетата, държащи я неподвижна.

Приглушеният й вик в дланта му го увери, че е бил прав.

— Виж, госпожице, ако исках да си мъртва, вече щеше да си — пошегува се той. — Ако исках да се страхуваш и да си под мой контрол, ти щеше да си със запушена уста, а не само вързана. Сега, аз не си играя на шибан сър Галахард, така че можеш да се успокоиш, ако не искаш с писъците си да покажеш на онези приятелчета, които те нападнаха, че си жива и здрава. Искам да млъкнеш и да обещаеш да не крещиш или ще натикам един от чорапите си в устата си? Повярвай ми, това не е добра алтернатива.

Тя примигна към него изненадано.

— Ще бъдеш ли добро момиче? — измърмори Породата. — Или мога да лежа тук, докато се уморя и се възползвам от онзи чорап?

Хубави, красиви очи.

Аманда пое дълбоко дъх и ноздрите й пламнаха, но стихна под него.

— Ще бъдеш ли тиха?

Момичето кимна отсечено.

Докато я гледаше я подозрително, Киова започна да надига дланта си. Отдръпна я бавно, подготвяйки се да се изправи от нея, ако тя удържи на думата си. Беше толкова мека и сладка така излегната, но той имаше чувството… Мамка му!

Устата й се отвори и щеше издаде пронизителен вик, ако той не бе навел глава и не го бе уловил с устни.

Тъпа, много тъпа идея. Мили Боже, устните й бяха толкова меки и нежни, а устата й — топла, съблазнителна пещера, която го приканваше.

Ръцете му сграбчиха китките й, а ноктите на тънките й пръсти се впиха в плътта му. Въжетата я държаха здраво, но той й предостави ръцете си, за да бъдат прободени от тези деликатни малки нокти. Нещо, което да облекчи нуждата от насилие, която знаеше, че сигурно бушува вътре в нея.

Господи, устните й бяха толкова меки.

Киова се взря в очите й и усети разтърсващ електрически ток до стъпалата на краката си, когато езикът му облиза съвършената розова пъпка. Тя имаше вкус на нещо деликатно, пристрастяващо и чувство на гореща лудост заля мозъка му, когато гладът се надигна вътре в него.

Младата жена изглеждаше замаяна и се взираше в него, а сините точици в лешниковите очи потъмняха, когато той отново облиза устните й. Киова искаше само да й попречи да крещи, да я накара да замълчи възможно най-бързо, без да я наранява. Но не бе очаквал това.

Той премести ръцете си, измъквайки ги от хватката й, за да ги зарови в косата й, където можеше да почувства копринената им мекота, да я задържи неподвижна и в същото време да проникне по-дълбоко в устата й.

Палците му притиснаха челюстта й, за да възпрат острите й малки зъби, в случай че й хрумне да го ухапе, и принуждавайки я да ги отвори достатъчно, за да тласне рязко езика си в устата й.

Господи, болеше го. Езикът му пулсираше от желание да я вкуси, да докосне нейния, докато Киова гледаше как миглите й се спускат, а очите й потъмняват.

Сладък мед изпълни сетивата му и примами вкусовите му рецептори. По дяволите, вкусът й бе прекрасен. Като лято. Невинен. Нещо, което той никога не бе познавал или смяташе, че е прекалено стар, за да вярва, че би могло да съществува. Но то съществуваше, точно тук, точно сега, и вкусът му изпълваше сетивата му.

Проклятие, не се нуждаеше от това. Преди да почувства още по-голяма слабост, той отдръпна устни от нейните, взе ивицата плат с възел на нея, разкъсана по дължина от калъфка за възглавница, който бе използвал по-рано, и набута възела между разтворените й устни, след което бързо го завърза зад главата й, докато приглушените й викове и неистова борба ужилваха съвестта, която той не би трябвало да има.

— Съжалявам за това. — Киова издиша тежко и седна до нея, докато тя го гледаше яростно. — Но наистина не искам да рискувам да закрещиш, че те убивам, като така погубиш и двама ни.