Лора Лей - Душата на звяра

— Спокойно, Тами. — Аманда се намръщи на напрегнатата усмивка, която й отправи майката, преди да слезе бързо по стъпалата и подкани дъщеря си да тръгват надолу по улицата.

Къщата до тази на Аманда беше тъмна, без светлини, които да посрещнат малките пакостници. Тя се намръщи към вратата на долепената до нейната къща и изсумтя.

Там бе настанен отрядът на Тайните служби, който баща й бе наел за нея. Тъпанари.

Младата жена затвори вратата, след като раздаде и последните си лакомства и се върна обратно във всекидневната на просторната си къща. Тогава се закова рязко на място. Очите й се разшириха уплашено, когато зърна облечените в черно фигури, стоящи в коридора.

Погледът й се насочи към алармената система на другата стена, намираща се прекалено далеч, за да я задейства ръчно, но успя да види червената лампичка, която показваше, че задната врата е деактивирана. Мили Боже! Сигурно Тами бе изключила алармата. Но защо?

Добре, а къде са тъпаците сега, когато има нужда от тях? — помисли си тя трескаво. Трябваше да са получили сигнал, че задната врата е отключена, както и предната, докато тя беше отвън. Те бяха толкова стриктни, че трябваше веднага да дотичат, за да проверят какво става, или поне така смяташе Аманда.

— Мога ли да ви помогна? — изписка тя истерично, развеселена от учтивата фаза, която се изплъзна от устните й, докато се облягаше на вратата, която току-що бе затворила. За един кратък миг младата жена разбра, че е била измамена.

Бяха четирима. Това бе повече, отколкото обучението й за самозащита можеше да се справи наведнъж, това бе сигурно. Лицата им бяха покрити с маски, но нищо не можеше да скрие дивата омраза в очите им. Аманда преглътна тежко, питайки се какви са шансовете й за бягство. А те не изглеждаха добри.

— Да, можеш — един от тях пристъпи напред и светлосините му очи блеснаха свирепо, когато вдигна пистолета, който държеше небрежно в ръка и го насочи към главата й. — Можеш да дойдеш тихо или мога да те застрелям. Изборът е твой.

— Имам право на избор?! — Аманда примигна с подигравателна невинност. — О, уау. Мога ли да помисля известно време?

Тя почти потрепери от сарказма си. Лош ход. Сарказмът и оръжията не бяха добра комбинация.

Светлосините очи се присвиха срещу нея. Когато мъжът свали предпазителя, звукът рикошира през тялото й и я накара да трепне ужасено.

— Наистина ли искаш да поемеш този риск, г-це Мейрън? — попита я тихо. — Би могло да бъде смъртоносно.

Аманда пое дълбоко дъх и преглътна трудно. Мразеше изборите. Куршум или съдба, може би по-лоша и от смъртта? Ако беше голяма, много голяма късметлийка, изстрелът само щеше да я рани и да привлече достатъчно внимание… Не, заглушител. Проклятие.

Тя стоеше мълчалива, неподвижна, изправена пред тях, когато с ъгълчето на окото си зърна светлина. Нямаше просто така да ги остави спокойно да я заловят. Само Бог знаеше кои бяха те.

Похитителят направи още една стъпка и тя скочи. Ръката й удари ключа за осветлението и жената хукна към вратата, бутна назад ключалката, завъртя бравата и изкрещя с цяло гърло. Секунда след като звукът разкъса тишината, тъмнината се спусна над нея.

По дяволите. Умирането нямаше да се окаже забавно…

Да се правиш на бавачка беше кофти работа. Киова се облегна назад в седалката на луксозния Лексус, погледна към малкия дявол, който раздаваше бонбони като кралски ласки, и потисна едно възбудено ръмжене. Правеше това в продължение на цяла седмица и въздействието му бе ужасно неприятно. А този костюм не помагаше изобщо.

Тя се усмихваше на децата и лицето й сияеше от удоволствие към всяко едно, което отидеше до вратата й, само за да стане спокойно и учтиво, когато разговаря с родителите. Държеше се резервирано и овладяно, но Киова можеше да усети огъня, който бушуваше вътре в нея.

Проклета жена, да я наблюдава не бе най-умният му ход. Трябваше да каже на Даш Синклер да върви по дяволите, когато го потърси с молбата да се стане част от тази лудост. Светът не искаше да приеме Породите. Президентът Мейрън можеше да гласува и сто закона за Породите, но пак нямаше да има разлика. Те бяха прекалено различни. Даш и Калън Лайънс бяха сигурни, че това би могло да се случи. Точно както бяха сигурни, че Киова може да помогне.

Мъжът изсумтя при тази мисъл. Един Койот да общува с Лъвове и Вълци? Какво ще последва?

Той се размърда в кожената седалка, намествайки пениса си и направи гримаса при усещането на набъбналата плът. Точно от това имаше нужда — една ерекция заради сладката малка дъщеря на президента. Това гарантираше, че ще преследва и убива като жалкото животно, което бе създаден да бъде, мислеше си той подигравателно.