Лора Лей - Душата на звяра

— Здравейте, госпожице Мейрън. — Кайли Брок заподскача нагоре по стъпалата. Малкият й костюм на дяволче се показа, когато момиченцето я дари с усмивка, при която се показаха липсващи зъбки. — Аз изглеждам точно като теб.

Аманда погледна към майката. Тами Брок беше стройна, многообещаваща млада адвокатка, която живееше няколко къщи по-надолу. Със засмените си сини очи и иронично чувство за хумор, по-възрастната жена извъртя поглед към дъщеря си.

— Със сигурност, Кайли. — Аманда приклекна, заставайки на нивото на детето и пусна цяла шепа лакомства отворената му чанта. — Изплаши ли всички, в чиито къщи отиде за бонбони тази вечер?

Момиченцето погледна към върха на главата на Аманда и въздъхна дълбоко.

— О, да. Имам много бонбони. Но мама не можа да намери рога като твоите.

Детето се бе влюбило в костюма й, когато тя го бе облякла в училище в деня преди партито за Хелоуин. Особено рогата.

— Не е успяла? — Аманда се протегна към изправените, специално направени рога, които бе открила в един уникален малък магазин за подаръци, докато бе пазарувала със сестра си в Ню Йорк.

— Търсих навсякъде — засмя се Тами. — Дори в складовете за костюми, които снабдяват магазините. Сигурно ме помислиха за луда.

Аманда се засмя с нея.

— Знаеш ли какво, аз купих няколко чифта — тя вдигна рогата от главата си и закрепи малките гребени, които ги държаха на място, в червената перука, която Кайли носеше.

Очите на детето се ококориха, а бледото му лице пламна от удоволствие.

— Мои ли са? — попита то изумено, а сивите му очи грейнаха от щастие. — Само мои?

— Само твои. — Аманда се усмихна и прие развълнуваната прегръдка на малкото момиченце, докато майка му я гледаше с благодарност.

— Благодаря ти, Аманда — прошепна тя, когато Кайли заподскача надолу по стъпалата, за да се похвали със съкровището си на приятелите си. — Ти я направи щастлива тази вечер.

— Как се справя тя? — Кайли бе диагностицирана с рядко заболяване на кръвта преди година и това бе труден път за нея и родителите й.

— Има добри дни, има и лоши — въздъхна Тами. — Почти се бях отказала да я извеждам тази вечер, но тя я очакваше с такова нетърпение.

Аманда кимна.

— Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. — Прегърна другата жена силно и сърцето й се разкъса при мисълта под какво напрежение живееше новата й приятелка.

— Ще го направя — поклати глава Тами. — Ти също се грижи за себе си. Предполагам, да бъдеш дъщеря на президента точно сега, притежава повече недостатъци, отколкото предимства?

Аманда се изправи, а устните й се извиха при иронията в коментара на другата жена.

— И това си има своите недостатъци — призна тя със смях, отново вадейки бонбони от отворените торбички, когато приближиха още няколко деца.

След бъркотията на президентските избори, протестите срещу Закона за Породите, техните права и всичко останало, свързано с тях, младата жена имаше нужда от почивка. Собствената й работа се бе превърнала в една шега през последната година. Някога тя бе уважаван член на обществото, а сега бе трибуна за политическа риторика от директора на училището до шести клас, учениците и техните родители.

И ако това не бе достатъчно лошо, агентите от Тайните служби, които я придружаваха до работа и обратно, наистина бяха започнали да я дразнят. Тя не беше проклетия президент и бе леко разочарована от проблемите, които това започваше да й причинява. Те действаха като бесни кучета-пазачи.

— Аманда, мога ли да ползвам стаята ти за малки момичета? — внезапно попита Тами тихо, а устните й се извиха в напрегната усмивка. — На път съм да умра, а не искам да водя Кайли у дома. Само за минутка.

— Разбира се. — Аманда погледна назад към къщата. — Надолу по коридора и вляво.

— Връщам се веднага. — Тя мина бързо покрай нея и пое към къщата. — Кайли ще бъде добре с приятелите си за секунда, ако я гледаш.

Аманда погледна към малкото момиченце.

— Върви. Ще я наблюдавам.

Тя се засмя. Кайли все още се хвалеше с рогата. Аманда се облегна на рамката на вратата, наблюдавайки я внимателно. Обичаше деца и един ден искаше да си има свое. Понякога се питаше защо изчаква. Можеше да се омъжи двадесет пъти досега, ако искаше за съпруг някой от онези, които й предлагаха. Обикновени, отегчителни мамини синчета, помисли си тя с въздишка, знаейки, че никога няма да стане.

— Благодаря. — Тами мина покрай нея малко по-късно, а очите й се стрелнаха нервно към тротоара, където Кайли разговаряше с приятелите си.