Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

О, господи, просто не можеше да дочака да чуе това. Сигурно беше добро. Лира познаваше мъжете и знаеше, че този пред нея очевидно е подготвял предстоящата си реч внимателно.

Но беше заинтригувана. Малко мъже си правеха труда да бъдат прями или дори отчасти честни, когато искаха нещо. Поне той не проявяваше чара си и не се преструваше, че е обзет от привличане към нея, за да получи това, което желае.

— Каквото поискаш — заяви Тарик най-сетне решително. — Кажи ми какво ще трябва да направя, за да получа самун от този хляб и чаша кафе.

Лира го погледна шокирано.

Не бе свикнала на толкова пряма, напълно продажна тактика от страна на някого. Да не говорим за мъж.

Младата жена го наблюдаваше замислено. Той искаше хляба, тя искаше гараж. Добре, може би биха могли да се спазарят. Не бе онова, което очакваше, но бе готова да се улови за всяка възможност, която се предоставя.

— Можеш ли да използваш чука по-добре от косачката?

Имаше нужда от този гараж.

Устните му изтъняха. Той погледна към хляба отново с лек израз на съжаление.

— Бих могъл да те излъжа и да кажа да. — Мъжът наклони глава и й отправи колеблива усмивка. — Много съм изкушен да го направя.

Чудесно. Не можеше да използва чук изобщо.

Лира погледна към едрото му, добре сложено тяло. Не изглеждаше така, сякаш е резултат от фитнес. Беше естествено мускулесто и грациозно, а не тежко, напомпано на вид, като на момчетата от фитнеса. Но щом не можеше да подреже собствената си морава или да върти чука, как, по дяволите, го поддържаше?

Лира поклати глава. Очевидно природата наистина, ама наистина го харесваше, защото Тарик Джордан не беше човек, който обича да работи на открито.

— Нека позная. Ти си наистина добър на компютъра? — Тя въздъхна при тази мисъл. Защо привличаше техничари, вместо истински мъже?

— Ами, всъщност да. — Тарик й предложи обнадеждена усмивка. — Твоят има ли нужда от работа по него?

Поне беше честен — в някои неща. Младата жена предположи, че заслужава някаква компенсация, макар че напълно признаваше, че понякога е прекалено снизходителна.

— Виж, обещай ми, че ще държиш машините си далеч от линията на моя имот и ще ти дам едно кафе и една филийка хляб — предложи тя.

— Само една филийка? — Изражението му посърна, като на дете, чието любимо лакомство е било издърпано от ръцете му.

Мъже. Тя погледна към плота. По дяволите, бе изпекла повече така или иначе.

— Добре. Един хляб.

— От всеки вид? — Надеждата се възвръщаше в тези златни очи и за миг я накара да се запита… Не, разбира се, че бе ял прясно изпечен хляб. Всеки човек беше ял. Но имаше любопитен проблясък на уязвимост, какъвто тя не бе очаквала.

Лира погледна към плота отново. Имаше по четири хляба от всеки вид и много от канелените франзели. Не беше като да няма достатъчно.

— Хайде, влез. — Тя се обърна да вземе допълнителна чаша за кафе, когато спря и се взря в него изненадано.

Той сваляше ботушите си? Направи го инстинктивно, запъна пръсти в петата, докато кожата не се изплъзна от крака му, след това ги вдигна и ги остави спретнато до вратата.

Чорапите му бяха бели. Чисти, ослепително бели на фона на тъмнокафявите керамични плочки, когато той тръгна към масата.

И зачака търпеливо.

Какво, по дяволите, беше той? Извънземен? Никой мъж, когото тя познаваше, не носеше бели чорапи. И със сигурност не ги интересуваше дали ще събуят обувките си пред вратата, без значение колко мръсни или кални бяха често. Нейните братя бяха най-лошите.

Лира наля кафето и остави чашата пред него, преди да се извърне да вземе захар и сметана от плота. Когато се обърна отново, тя се намръщи, щом го видя да отпива дълга глътка от тъмната течност.

Лицето му се преобрази от екстаз.

Изражението му я накара да стисне бедра, когато женствеността й се сви заинтригувано. Което само я вбеси. Нямаше начин да се възбуди повече, отколкото вече бе. Беше си напълно добре без мъж в живота, точно сега. Не се нуждаеше, повтори си тя, не се нуждаеше от усложнения.

Но ако този мъж изглеждаше така, когато прави секс, тогава девствеността й можеше да се окаже в сериозна опасност. Странно хищническо, диво и изпълнено с наслада, лицето му имаше един примитивен, напрегнат израз на удовлетворение и нарастващ глад.

За миг, гърдите й се стегнаха от изненадващо разочарование. Искаше и нея да погледне така, както гледаше хляба.

Но този неин късмет. Някой да я тормози за хляба й, вместо за тялото й. Не че искаше той да го прави заради тялото й, но би било хубаво, ако някой го стори.