Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

Хлябът украсяваше плота на перфектната, прелестна кухня на Лира. Пресен бял хляб, бананов хляб с ядки и любимите на баща й канелени франзели. Чаша току-що приготвено кафе се намираше до лакътя й, а пред нея на масата бе разтворен бележник с рецепти, докато тя се опитваше да намери инструкциите за пикантна яхния от зеленчуци и морски дарове, която искаше да изпробва.

Готварският бележник беше не повече от няколкостотин страници, някои написани на ръка, някои — на пишеща машина, а други — отпечатани от компютър и подвързани на случаен принцип през годините. Нейната майка го бе започнала и сега Лира добавяше собствените си рецепти към него, както и използваше онези, които вече бяха написани.

Меките звуци от песента на една нова кънтри група свиреше от стерео уредбата във всекидневната и кракът на младата жена се поклащаше във веселия ритъм заедно с музиката.

— Наистина ли харесваш тази музика?

Шокиран писък от страх излезе от гърлото й. Лира скочи от стола, карайки го да полети към стената, и едва не хвърли чашата с кафе през стаята.

Там стоеше той. Нейният враг.

Мъжът, който бе настанен тук, само за да я измъчва и изтезава. Нямаше друг отговор за това.

— Какво направи? — Тя се завъртя, дръпна стола от мястото, където бе паднал до стената, и го остави обратно до масата, преди да се обърне и да подпре ръце на кръста си.

Той беше тук. И действаше малко прекалено непохватно, за да й се понрави. Сигурно отново бе объркал нещо.

Тарик стоеше от вътрешната страна на вратата, току-що изкъпан и изглеждаше прекалено див за спокойствието на някоя жена. Ако външният му вид беше обикновен, тя би могла да го игнорира. Но той не беше. Лицето му беше грубо изсечено, с остри ъгли, високи скули и чувствени, апетитни устни.

Един мъж не трябваше да има апетитни устни. Това бе прекалено подлудяващо за онези жени, които нямаха шанс да ги вкусят.

— Не съм направил нищо. — Тарик прокара ръка по тила си и се извъртя да погледне назад през вратата, сякаш бе объркан, преди да върне погледа си на нея. — Дойдох да се извиня.

Не изглеждаше извинително.

Изглеждаше така, сякаш искаше нещо.

Той потърка врата си отново, ръката му се движеше под водопада от прекалено дълга светлокестенява коса, която подчертаваше грубите черти и ъгли на лицето му.

Разбира се, че искаше нещо. Всички мъже го правеха. А Лира сериозно се съмняваше, че има нещо общо с тялото й. Което наистина беше много лошо. Тя можеше да се сети за много неща, за които това негово жилаво тяло може да послужи.

За съжаление, мъжете като него — яки, лъскави и лоши — по принцип никога не гледаха към нея.

— Да се извиниш? — Лира улови полуприкрития му, изпълнен с копнеж поглед, който той хвърли към плота и оставения да изстива хляб на него.

— Да. Да се извиня. — Тарик кимна все така леко, изражението му бе само един нюанс по-пресметливо, отколкото би желала.

Младата жена сви устни, много добре знаеше, че той не е тук да се извини. Губеше й времето, както й своето, като я лъже.

Той искаше хляба й. Можеше да го види в очите му.

— Добре. — Тя сви рамене пренебрежително. Какво друго можеше да направи. — Стой далеч от растенията ми, по дяволите, и ще ти простя. Можеш да си тръгваш сега.

Тарик се раздвижи, привличайки вниманието й към широкия му гръден кош и чистата бяла риза, която носеше. Беше сменил дрехите си след душа. Беше облечен с дънки, които обгръщаха краката му и ги подчертаваха, а бялата риза беше затъкната спретнато в тях. Кожен колан обгръщаше тесния му кръст, а вечно присъстващите ботуши бяха на краката му, въпреки че тези изглеждаха малко по-добре от предишните.

Погледът му се отклони към хляба отново.

Беше преценяващ. И гладният, отчаян блясък в очите му, беше на път да я погуби. Но само на път. Нямаше да му позволи да я подмами със сладки приказки, увери се тя сама.

Лира го гледаше хладно, а ръката й стискаше облегалката на стола. Той нямаше да яде от нейния хляб. Този хляб беше злато, от което баща й и братята й бяха заинтересовани, а тя отчаяно се нуждаеше от точките, които щеше да й натрупа. Това бе единственият начин да й бъде построен хубав дървен гараж, и тя го знаеше.

Тарик погледна отново към нея, този път дори не си направи труда да прикрие хладната пресметливост в очите си.

— Бихме могли да сключим сделка, аз и ти — предложи най-сетне и гласът му беше твърд, почти подкупващ.

О-хо. Лира се обзалагаше, че биха могли.

— Наистина ли? — Тя пусна стола и се облегна на плота, докато го гледаше скептично. — Как така?