Лора Лей: Да имаш за съсед Порода

Беше напълно приемливо да си поиграе с него. Но когато той го правеше, не беше ни най-малко забавно.

— Това не е смешно — информира го Лира хладно и й се прииска да може да се скрие зад нещо.

Овехтелите дънки, които носеше, висяха ниско на ханша й, не заради модата, а по-скоро защото бяха доста широки. Тениската й беше точния размер, но бе твърде прилепнала. Все пак Лира почистваше къщата, а не беше на прослушване за „Fashions R Us“ 1 1 Марка дамски дрехи. — Бел.прев. .

— Не се опитвам да бъда забавен. — Усмивката му бе порочна и чувствена. — Бях честен.

Опитваше се да се измъкне от неприятностите. Лира знаеше какъв е този поглед. Това не бе първият път, в който й го отправяше.

— Имам трима по-големи братя — информира го студено. — Знам всички номера, г-н…

— Джордан. Тарик Джордан — припомни й мъжът спокойно.

Като че ли вече не знаеше името му. Знаеше го от първия ден, в който се бе нанесъл в къщата, пристигайки с мощния си „Харли Дейвидсън“, който бе подкарал по предната й морава.

По дяволите, този „Харли“ наистина изглеждаше добре, но Тарик изглеждаше дори още по-добре, седнал върху него.

— Господине — повтори младата жена, — ти не значиш нищо за мен, така че не се заблуждавай в обратното. Сега, дръж проклетите си машини далеч от мен и моя имот, или може би трябва да ти покажа как се използват и да нараня цялата тази мъжка гордост, която изглежда имаш в изобилие. — Тя го прогони отново с едно махване на ръката си. — Хайде. Върви си в твоя имот. И остави розите ми намира.

Изведнъж очите му се присвиха към нея. Но този път се промени и изражението му. Стана… хищническо. Не опасно. Не заплашително. Но не беше успокоително изобщо. Беше изражение, което я уверява, че изобилието от мъжки тестостерон е готово да изригне. А той имаше тестостерон наистина, и то в изобилие. Сприхав и ръмжащ и откровено раздразнен, когато я изгледа свирепо, гласът му остана опасно дрезгав, щом изръмжа към нея и се опита да я наругае.

Лира отказа да отстъпи.

— Изобщо не ме гледай така. Казах ти, имам трима братя. Не ме плашиш.

Веждите му се извиха. Бавно.

— Беше ми много приятно да те видя днес, Лира — кимна най-сетне любезно Тарик. — Може би следващият път няма да бъдеш в такова лошо настроение.

— Да. Някога, когато ти не обезобразяваш външния вид на имота ми, би било добро — изсумтя жената, като се извърна от него. — Боже, само на мен може да ми се падне съсед без абсолютно никакво чувство за изяществото на пейзажа. Как, по дяволите, мога да го управлявам?

Лира закрачи бързо и вече бе сигурна, че изобщо не трябваше да позволява на баща си да я убеди за точно тази къща.

— Тя е близо до семейството — подигра се младата жена, извъртайки очи. — Цената е идеална — изимитира най-големия си брат. — Да. Точно така. А съседите не струват…

Тарик наблюдаваше оттеглянето й и чуваше подигравателното й гласче по целия път до верандата, докато тя вървеше бързо по тротоара. Най-сетне, предната врата се затръшна с ярост, която би накара друг човек да трепне. Породите не трепваха.

Той погледна надолу към косачката, висяща от раменете му, и въздъхна дълбоко, преди да се обърне и да погледне към моравата.

Беше се справил с подрязването на тревата, увери се Тарик, едва потискайки трепването си. Добре де, може да не изглеждаше страхотно, но се бе забавлявал, докато я подрязва. По дяволите, дори бе изпитал удоволствие да използва косачката. Поне докато г-ца Не-нападай-розите-ми не бе излетяла от дома си.

Като че ли той не бе наясно, че цялата женска ярост е по-скоро престорена, отколкото истински гняв. Можеше да подуши топлината й, възбудата й, вълнението й. Тя не умееше да крие емоциите си толкова добре, колкото си мислеше.

Тарик се засмя и погледна отново към двуетажната къща от тухли и стъкло. Подхождаше й. Хубава и величествена отвън, но с дълбочина. Много, много дълбочина. Той можеше да го види в големите й сини очи, в мекотата на нацупените й устни.

Лира обаче, беше дива котка. Добре де, беше пламенна като дива котка. Мъжът прочисти гърлото си, почеса гърдите си замислено, след това махна косачката от раменете си и тръгна към малкия метален гараж зад собствената си къща.

Харесваше своята къща все повече, каза си Породата. Груба, дървена, двуетажна, с веранда, която я обгръщаше, беше… удобна. Беше просторна и естествена, с открити стаи и едно чувство за свобода. Имаше нещо в къщата, което го успокояваше, което облекчаваше кошмарите, които го преследваха.