Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

Не бе търсил дом, когато се бе поддал на предложението на агента по недвижими имоти да разгледа къщата. Бе търсил нещо под наем, нищо повече. Но когато паркираха на алеята и свежото ухание на летен дъжд, което още се носеше във въздуха, се смеси с аромата на прясно изпечен хляб, долитащ от съседната къща, той разбра, в този миг, че е негова.

Постройката — твърде голяма само за него, с двора, молещ да подслони дървета и храсти и детски смях, отекващ около тях — го повика. Шест месеца по-късно, този дом, който не бе знаел, че иска, все още успокояваше неравните ръбове на душата му.

Тарик отвори вратата на гаража и спря, преди да влезе в тясната малка постройка, в която съхраняваше косачката. Трябваше да замени бараката с по-голяма. Всеки път, щом навлезеше в тъмнината, той се чувстваше така, сякаш тя се стесняваше около него, хващаше го като в капан. Затваряше го в клетка.

Обаче този път имаше нещо различно. Той спря, когато излезе от нея и погледна назад към вътрешността, разглеждайки я замислено.

Не миришеше на мухъл, както обикновено. За първи път миризмата на влажна пръст не накара стомаха му да се преобърне от спомени. Това бе, защото сетивата му още бяха изпълнени с мекото ухание на кафе, прясно изпечен хляб и топла, сладка женска.

Лира Мейсън.

Тарик се обърна и се загледа в нейната къща, потривайки гърдите си, усещайки почти незабележимите белези, които пресичаха плътта там.

Кафе и прясно изпечен хляб.

Никога не бе ял прясно изпечен хляб. Само го бе подушвал да се носи от къщата й през последните месеци. Беше му отнело много време да разбере каква е тази миризма. А кафето, за съжаление, му беше слабост. И тя имаше и двете.

Чудеше се дали Лира може да направи по-хубаво кафе от него.

По дяволите, разбира се, че можеше, изсумтя той, обърна се и закрачи към задната врата. Отвори я, пристъпи в къщата и спря, за да изхлузи ботушите си до подложката пред гладките, кремави на цвят, плочки.

Кухнята беше направена за някой друг, не за него.

Все още не бе успял да разбере фурната. За щастие, имаше една микровълнова, иначе щеше да умре от глад.

Тарик се запъти към каната за кафе с намерение да си приготви малко, но се спря и направи гримаса. Все още можеше да подуши аромата на кафето на Лира.

Устните му се повдигнаха от едно ръмжене, което завибрира от гърлото му. Искаше малко от нейното кафе. То ухаеше много по-хубаво от неговото. И искаше малко от онзи прясно изпечен хляб.

Не че вероятно щеше да му даде. Той бе отрязал скъпоценния й храст, така че тя, разбира се, трябваше да го накаже. Това бе начинът, по който работи света. Той бе научил това в лабораториите още в най-ранна възраст.

Е, беше го разбрал. Белезите, които обезобразяваха гърдите и гърба му, бяха доказателство, че това бе урок, който никога не бе успял напълно да научи.

Тарик опря ръце на кръста си и изгледа свирепо къщата на Лира. Той беше Лъвска порода. Напълно зрял мъж, обучен да убива по стотици различни начини. Неговият специалитет беше с пушката. Можеше да очисти човек от половин миля разстояние с някое от оръжията, които бе скрил в спалнята си.

Беше ненадминат в тренировките, бе научил всичко, което го обучаваха в лабораториите, след това се бе борил всеки ден да избяга. Шансът му най-сетне бе настъпил при атаките, предприети срещу лабораториите преди седем години.

Оттогава той се опитваше да се научи да живее в един свят, който все още не може напълно да се довери на животното, чието ДНК беше част от него.

Не че някой в малкия град Файетвил, Арканзас, знаеше кой или какво е той. Само онези от Убежището, основното имение на Породите, знаеха истината за него. Те бяха негово семейство и негови работодатели.

Младият мъж не можеше да изтръгне от съзнанието си аромата на кафето или на онзи хляб. Тази жена щеше да го подлуди — тя беше прекалено чувствена, прекалено земна. Но миризмата на кафето… Той въздъхна при мисълта.

Тарик поклати глава, без да обръща внимание на прекалено дългата коса, разстлана по раменете му. Трябваше да я подстриже, но проклет да бъде, ако имаше време. Работата, която бе изпратен да върши, му отнемаше почти всеки миг от деня му. С изключение на времето, което бе отделил да подреже тревата.

И времето, което щеше да му отнеме сега, да види дали може да поправи престъплението, което бе извършил, окастряйки тъпия храст, и надявайки се да получи чаша от кафето на Лира.

Вкусът на жената щеше да се появи много скоро.