Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

Лира уви хлябовете и ги остави на шкафа до вратата за него. Тарик нахлузи ботушите си бързо и взе хляба, после отвори вратата, преди да се обърне отново към нея.

— Ако имаш нужда от помощ… — Сви рамене фаталистично. — Ако има нещо, което мога да направя за теб… — Той остави думите да заглъхнат.

Какво би могъл да направи за нея, освен да усложни живота й и да я накара да съжалява, че някога го е срещнала? Много малко.

— Просто стой далеч от двора ми с твоите джаджи. — Очите й преливаха от хумор. — Поне докато се научиш да ги използваш.

Тази жена очевидно не зачиташе мъжката гордост. Лека усмивка изви устните му.

— Обещавам.

Тарик се обърна и напусна къщата неохотно. Мразеше това. Имаше топлина между стените на нейния дом, топлина, която не съществуваше в неговия, и го караше да се чувства необяснимо тъжен от тръгването си. Какво имаше в Лира, какво имаше в къщата й, което караше неговата внезапно да изглежда толкова празна?

Той поклати глава, мушна свободната си ръка в джоба на дънките си и тръгна през спретнато окосения й заден двор към собствената си не толкова спретната морава. И неговия не толкова задоволителен живот.

Валеше студен зимен дъжд, не съвсем леден, но достатъчно да охлади плътта на Тарик, който стоеше в сенките на верандата си късно през нощта.

Не беше сигурен какво го бе събудило. Но имаше нещо. Внезапно бе станал бдителен, сетивата му бушуваха и малките, почти незабележими косъмчета по тялото му бяха настръхнали, когато той се измъкна от леглото и се облече безшумно.

Сега стоеше под прикритието на тъмнината и оглеждаше задния двор, очите му сканираха мрака, като уникалното му зрение му позволяваше да вижда в безлунната нощ.

В ръката си носеше мощен, свръхлек автоматичен пистолет. Той беше отпуснат отстрани до крака му, а на другото му бедро висеше смъртоносен нож, прибран в калъфа, който бе пристегнал там.

Косъмчетата по тила му бяха настръхнали, предупреждавайки го, че не е сам в мрака. Очите му огледаха неговия двор, а след това се обърнаха към този на Лира.

Лампите на горния етаж светеха и на всеки няколко минути Тарик можеше да я види как минава покрай прозореца на спалнята. Тя се нуждаеше от по-плътни завеси. Нещо се стегна в гърдите му и натежа при мисълта, че онзи, който дебнеше в тъмнината, може да бъде заплаха за нея.

Младият мъж стисна челюсти и надигна глава, за да вдиша миризмите около себе си. След това бързо и автоматично ги сортира.

Имаше нещо там, той го знаеше, и трябваше да може да го подуши. Нямаше логика отговорите, които искаше, да не се намират във въздуха около него.

Долавяше миризмата на братята на Лира. Те бяха дошли тази вечер и носеха хляб на тръгване. Проклети нещастници. За един безумен миг Тарик бе обмислял идеята да ги ограби.

Можеше да подуши и дървения материал, който те бяха донесли и оставили в задния й двор, както и миризмата на дървени въглища, която се носеше във въздуха след пържолите, които бяха изпекли за вечеря. Но нямаше следа от нарушител.

Тарик раздвижи рамене. Знаеше, че дъждът може да разсее мириса, знаеше, че ще трябва да рискува, а мразеше тази мисъл.

Породата се премести безшумно от верандата, като внимаваше да остане скрит в сянката на ниските дървета, които бе намерил време да засади, преди да се нанесе. Повечето бяха ели от някакъв вид вечнозелени дървета. Те бяха разположени на подходящо разстояние, за да осигурят прикритието, от което се нуждаеше той, за да се придвижва по периметъра на целия си имот.

Ето там.

Тарик спря в далечния ъгъл, повдигна глава, за да вдиша диво и да усети дъжда по лицето си. Дългата му мокра коса започна да замръзва. Но там беше онази миризма, която той търсеше, и тя се намираше в имота на Лира.

Младият мъж обърна глава, а очите му се присвиха, докато търсеха да засекат и най-малкото движение — миризмата все пак бе там, макар и едва доловима.

— Къде си, копеле? — изръмжа Породата беззвучно, докато се придвижваше към купчината дървен материал, която използва да се скрие от задната част на къщата и му предоставяше ясна гледка към задната част на верандата на Лира. Свали предпазителя на мощното оръжие, което носеше.

Леденият дъжд се стичаше на струи надолу по косата и по раменете му и се просмукваше по фланелената риза и дънките му. Той изтласка студа и усещането за мокър плат от съзнанието си. Беше тренирал и в по-лоши условия от тези, в продължение на години.