Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

Той бе живял в къщата до нея в продължение на месеци. Очевидното му неудобство да върши неща, които повечето хора правят всеки ден през живота си, трябваше да й даде знак. Мрачните сенки в очите му също.

Неспособността му да коси трева би трябвало да й направи впечатление веднага. Всички мъже знаеха поне основното за подрязването.

Радостта, която бе открил в чаша прясно приготвено кафе и домашно приготвен хляб. Сякаш никога не бе опитвал нещо по-вкусно преди.

Тя го бе помислила за компютърен маниак. Но мъжът, който се биеше в задния й двор, не бе компютърен маниак. Той й напомняше за братята й, трениращи таекуондо, което бяха научили в армията. Напомняше й за животно, ръмженето му отекваше из двора, докато се биеше с човека, който се опитваше да я ограби.

Трябваше да разбере.

Лира бе следила всяка новина и всеки репортаж за Породите, точно когато братята й се бяха присъединили към мисиите преди няколко години за спасяването им. Те й бяха разказвали истории за дрипавите, освирепели мъже и жени, които се бяха преместили от лабораториите в основната база на Котешките породи, Убежището.

Хора, полумъртви, измъчвани, белязани, но с очите на убийци. Хора, които бавно са били превръщани в животни — машини за убиване и нищо повече.

— Няма нищо друго, което можем да направим, г-це Мейсън. — Офицерът пое доклада й, когато тя подписа съответния ред. — Обадихме се на вашата охранителна фирма и те ще бъдат тук утре, за да ремонтират системата.

— Благодаря ви, офицер Робъртс. — Лира се усмихна учтиво, докато му подаваше документите, като й се искаше по-скоро да напуснат дома й.

— Ние ще тръгваме сега — кимна той с уважение.

Това бе въпрос на време.

Тя ги съпроводи до вратата, затвори и заключи, преди да обуе краката си в един чифт маратонки и зачака нетърпеливо да излязат на пътя.

В мига, в който колата пое надолу по улицата, тя грабна ключовете си, отвори вратата и излезе на верандата. Затвори бързо и хукна през дъжда към къщата на Тарик.

Искаше отговори сега. Не когато той решеше да й ги даде.

Изплашен вик се откъсна от устните й, когато мина покрай едно от вечнозелените дръвчета в двора му и беше уловена изотзад, и една длан запуши устата й.

Твърдата ръка, обвита около кръста й — топла и мускулеста — почти я вдигна от земята, когато Тарик се отправи бързо към къщата си.

— Кой би предположил, че ще направиш нещо толкова глупаво? — Гласът му бе едно силно и опасно ръмжене в ухото й, когато бутна Лира през вратата на всекидневната и я затвори с трясък. — Казах ти да останеш, където си, Лира.

Мъжът я пусна бързо и дръпна резетата на вратата, преди да натисне кода на таблото за защита до нея.

— Ти беше прекалено бавен — отсече тя. — Какво, по дяволите, се случи тази вечер?

Младата жена се обърна към него яростно, с намерение да го порицае остро за събитията преди няколко часа. Очите й се разшириха обаче, когато зърна бледото му лице и окървавената превръзка.

— Добре ли си? — Тя се протегна и пръстите й докоснаха твърдата, потъмняла от слънцето плът точно под бинта.

— Ще оживея — изсумтя той. — И престани да се опитваш да ме разсееш. Казах ти да останеш, където си.

Очите му блестяха със заплашителен златен цвят на слабата светлина в закритата с плътни завеси всекидневна.

— Не се подчинявам особено добре на чужди заповеди. — Лира облиза нервно сухите си устни. — А и ми писна да чакам.

— Полицаите едва завиха зад ъгъла, Лира. — Тарик прокара пръсти през влажната си коса с грубо нетърпение. — Бях тръгнал към теб.

Гласът му беше станал по-нежен, макар й не толкова, докато гледаше надолу към нея. За миг изражението му се смекчи и след това възвърна свирепостта си отново.

— Ти можеш да докараш един зрял мъж до пиянство — изръмжа най-сетне, преди да се обърне и да закрачи из къщата. — Хайде, имам нужда от кафе.

— Знаеш ли как да го приготвиш? — Лира го последва живо и въпросът се откъсна от устните й, преди да успее да го спре.

— Не, по дяволите. Но съм дяволски отчаян — изръмжа Тарик нетърпеливо, а гласът му бе груб.

— Тогава не докосвай каната за кафе, защото аз също искам малко.

Тя мина бързо пред него, преди да замръзне в средата на безупречно чистата кухня.

— Добре, направи го. — Той мина покрай нея към вратата, където плочките блестяха мъждиво, миризмата на дезинфектант тежеше във въздуха.

— Какво правиш? — Лира почти се страхуваше да докосне нещо. Всичко беше едва ли не стерилно чисто.