Лора Лей - Да имаш за съсед Порода

— Кръв — изсумтя Тарик. — Не искам да оцвети плочките.

Той коленичи на пода с дебела кърпа в ръце и избърса локвата от почистващия препарат, който бе излял там.

Братята й, благословени да са сърцата им, щяха да изчакат тя да дойде, за да се опита да го почисти. Лира се съмняваше, че са почиствали нещо друго, освен оръжията си, които търкаха по всяко време. Мърлячи.

— Някога готвил ли си в тази кухня? — попита го тя нервно, като се отправи към шкафа и поставената на него кафемашина.

— Преди да се заема с готвене, трябва да знам как се прави — изсумтя Тарик, работейки върху пода с праволинейна сила. — Ще се науча рано или късно.

Лира претърси шкафовете, докато не намери торбичка предварително смляно кафе и две чаши.

Терминът „празни шкафове“ определено бе приложим за този мъж.

— Какво ядеш? — Тишината стана задушаваща, когато той се изправи на крака, за да я погледне как отмерва кафето в цедката с присвити очи.

— Ям — изръмжа най-сетне Тарик, като прекоси кухнята и отиде към късия коридор.

Няколко секунди по-късно тя чу течаща вода на мивката, а след това по-силен поток, сякаш в пералнята.

Младият мъж се върна в кухнята след минута, когато Лира проверяваше хладилника.

Сирене. Глупости. Шунка. Гадост.

— Не всички са чревоугодници — изсумтя той, отиде до шкафа над печката и извади хляба, който тя му бе дала този следобед.

Нямаше и следа от канелените франзели. Беше останал само половината от белия хляб и може би една трета от банановия с ядки. Лира провери фризера и въздъхна. Той сигурно гладуваше. Едро тяло като неговото изискваше енергия.

— Какво се случи тази вечер? — попита го тя, когато се премести отново до кафемашината и наля две чаши от тъмната течност.

— Някой се опита да проникне в къщата ти и аз го хванах. — Тарик сви рамене, гласът му бе хладен, когато пое чашата от нея.

— Да. — Тя повярва това. — Добре. Значи мога да се прибера вкъщи и да се обадя на татко и тримата ми братя, бивши войници от Специалните части, и да им кажа какво се е случило. Не би трябвало да навреди, ако това е всичко.

Тарик спря, погледът му се обърна отново към нея за един дълъг миг, преди да отпие от чашата.

Лира смяташе, че нищо на този свят не би могло да отвлече ума му от кафето в ръцете му.

— Бивши войници от Специалните части, а? — Той въздъхна тежко и поклати глава с уморено одобрение.

— Да, такива са — кимна тя подигравателно. — Оттеглиха се преди пет години. Те дори са били част от кампанията за освобождаване на Породите, която се проведе точно след като основния Прайд обяви своето съществуване.

Изражението му сякаш притихна, изстина и стана далечно.

— Знам, че си Порода, Тарик. — Лира не си играеше игри с него. Мразеше, когато си играят с нея. — Кажи ми какво става.

Той направи непроницаема гримаса, преди да вдигне чашата си и се настани на стола до кухненската маса, сякаш поставяше дистанция между тях.

Младата жена го последва.

Тарик обърна глава и я погледна, когато тя се облегна на плота срещу него и зачака. Освен уредите, кухнята беше празна. Нямаше безпорядък. Нямаше хаос или украшения. Всекидневната беше същата, доколкото си спомняше. Сякаш той още не бе решил достатъчно кой е, за да маркира дома си с онези неща, които го определят. Освен ако…

— Купи ли къщата? — попита го тогава.

По лицето му премина изненада.

— Моя е. — Той кимна, преди да отпие от кафето си. — Какво общо има това с всичко?

Нищо, с изключение на мисълта за тръгването му, която я притесняваше. Добре, той нямаше интерес към нея, освен към хляба и кафето й, но тя го харесваше. Най-малкото не бе отегчителен.

— Нищо — сви рамене тя най-сетне. За щастие беше облечена в плътен фланелен халат, а не един от по-тънките, които притежаваше, онези, които показваха ясно твърдите й зърна и правеха невъзможно прикриването на отклика й към Тарик. Точно това я вбесяваше толкова много у него. Тарик беше единственият мъж от години, който наистина я интересуваше, а той изглежда напълно бе забравил за нея като за жена.

Това беше гадно.

— Все още не си ми казал какво се случи тази вечер? — напомни му най-накрая Лира. — Бях достатъчно търпелива, Тарик.

Мъжът изсумтя при изказването й.

— Да, видях това, докато тичаше през дъжда.

Той пое дълбоко дъх, направи гримаса и се раздвижи неспокойно в стола си. Ръката му потърка рамото му точно под превръзката, сякаш това щеше да отстрани болката.

Лира страдаше заради него, заради тази рана. Гледката на кръвта му по-рано, бе накарала коленете й да омекнат и я бе изпълнила със страх, който младата жена не бе очаквала. Той беше ранен. Докато тя се бе занимавала с полицаите и бе попълвала тъпия доклад, всичко, за което можеше да мисли, бе колко сериозно може да е ранен.