Лора Лей - Белегът на Мегън

— О, Брейдън — прошепна младата жена, развълнувана въпреки упоритите си усилия да не го прави, когато съзря страховете в погледа му. Страхът да не я изгуби, да не му бъде отнет подаръка, който той вярваше, че е тя. — Обичам те! С цялата си душа, с всичко, което съм. Обичам те! Завинаги, Брейдън.

Той наведе глава и докосна челото й със своето, очите му бяха изпълнени с топлината на чувство, желание, нужда. Всичко, което изпитваше към нея, всичко, което бе той. И в това двамата бяха равни. Защото в нейно лице, той имаше всичко, което може да пожелае, а същото се отнасяше и за нея.

— Завинаги — прошепна Брейдън, гласът му бе тих и дрезгав. — Аз може да оставих белега си на рамото ти, Мегън, но ти беляза самото ми същество. Аз съм твой, завинаги. А сега, да се махаме от тук. — Брейдън се надигна от нея и скочи от леглото, оставяйки я да се взира в него изненадано. — Аз вече съм готов за път, жено. Ти какво се излежаваш тук? Нима нямаме мисия за довършване?

Мегън хвърли възглавницата по гърба му и Брейдън се засмя от удоволствие, преди да изчезне в банята. Стегнатите очертания на задните му части привлякоха погледа й, докато се изправяше от леглото.

Може би имаха малко време, в края на краищата, помисли си жената, като започна да съблича дрехите си и го последва бързо. Да, определено имаше достатъчно време да люби половинката си, преди да потеглят. Винаги имаше време за това.

Джонас се загледа в алеята, водеща към Убежището. Челото му се набръчка, когато един автомобил от най-новата линия военни автомобили, се отправи към главния път.

Обикновеният черен СУВ, модел осем, се появи, безобиден като всеки друг автомобил по пътя. Технологията стелт и военните подобрения обаче, бяха всичко друго, но не и безобидни. Компютъризираните екрани се включваха бързо, с гласови или ръчни команди, малкият компютър, скрит в таблото, имаше защитена връзка с един от най-модерните сателити на орбита в космоса. Хубав, малък подарък за обществото на Породите от един благодетел с повече пари, отколкото знаеше как да похарчи.

Автомобилът беше зает от последната чифтосана двойка от обществото: Брейдън и Мегън Арнес.

Джонас пъхна ръце в джобовете на черните си панталони и сведе глава, докато гледаше как превозното средство се отдалечава и широките врати се затварят сигурно зад него.

Младият мъж си спомни последния път, когато бе наблюдавал подобен автомобил да напуска Убежището. Постоянно присъстващата болка прониза гърдите му, когато се замисли за Ейми.

Не бе подозирал, че тя се е чифтосала с Марк.

Не бе имало никакви признаци за това, докато не бе направена аутопсия.

Белегът на чифтосването не се намираше на рамото й, както обикновено, вместо това бе върху нежната плът на горната част на гърдата й. Този на Марк се намираше на същото място. И белезите не бяха пресни.

Пръстите на Джонас се свиха в юмруци при тази мисъл. Ейми беше чифтосана с другия мъж преди години, още преди спасяването им от лабораториите, и никога не го разкри. Нито един от двамата не бе показвал признаци на разгонване, само някои — на много близко приятелство.

Той сви устни и стисна зъби с достатъчно сила, за да изпрати шокираща болка в челюстта си. Беше го грижа. Поклати глава, отдалечи се от прозореца и огледа чистия, скъп офис, който заемаше.

Ръководител на националната сигурност на Породите. Притежаваше офис в Убежището, както и такъв във Вашингтон. Разполагаше с личен асистент, най-новата техника и свободата, за която винаги бе копнял. Но жената му се бе изплъзнала. Бе избрала друг.

Не че я винеше. Той не бе успял да я защити в лабораториите, когато тя бе достигнала зрялост. Какво би я накарало да повярва, че би могъл да я защити сега?

Джонас изръмжа, когато яростта проряза душата му. Толкова много погубени животи. Той беше водачът на своя Прайд, негова бе отговорността да защити по-младите женски, да отклони от тях дресьорите и пазачите и да намали ужасите в живота им.

Постара се да блокира спомените. Годините, прекарани в тренировки, го бяха научили как да притъпи случилото се през онази нощ, как да го изтласка обратно в дебрите на съзнанието си. Но споменът бе винаги там, чакащ да връхлети, готов да го унищожи.

— Г-н Уайът? — Личната му асистентка почука на врата плахо, а гласът й бе колеблив.

— Влез — каза рязко Джонас, като не криеше раздразнението си от прекъсването.

Вратата се отвори бавно и обикновено уверената секретарка пристъпи във вътрешността на кабинета. Хладните й сиви очи проблеснаха към него само с намек за нервност, сдържаните черти на лицето й не трепнаха, безчувствената маска не падна от лицето й. Тя беше студена като айсберг и ефективна като робот. Но всичко това бе една много блестяща, много впечатляваща фасада. Джонас можеше да усети нервността, следата от страх, която се излъчваше от нея. Но трябваше да й го признае — тя скриваше страха си от него по-добре от останалите.