Лора Лей - Белегът на Мегън

— Ще стоим срещу вятъра, за да можем да го направим. — Брейдън се раздвижи отново, проправяйки си път през млади борове и тополи, които растяха по пътя.

— Кули е на лов. Добър е. — Знаеше, че е добър. Беше слушала историите на баща си, който бе разказвал как са тренирали заедно, когато са били във войската преди години.

— Аз съм по-добър — отвърна Брейдън.

Няма нищо друго, което да прилича повече на мъжката увереност, помисли си Мегън и едва се въздържа да не извърти очи.

Комуникационният канал беше изпълнен с тихо произнесени съобщения от Породите, нощта отекна от звук на стрелба и високи мъжки гласове, и усещане за зло и смърт. Мегън почувства как напрежението стяга главата й, когато пое дълбоко въздух, приведе се ниско и последва Брейдън през високите храсти към наклонените стени на каньона. Би трябвало да се намират над войниците.

Би трябвало да са в безопасност.

Младата жена простена, когато болката прониза главата й. Улови се за най-близкия клон и се опит да запази равновесие. Кули знаеше какво прави. Мегън усещаше удоволствието, което той изпитваше от смъртта, от болката, която е причинил. Той съзнателно мислеше за смъртта на Породите, за жената, която бе изнасилил.

В гърлото й се надигна жлъчка, тя стисна зъби и се насили да се движи и да се изравни с Брейдън.

— Блокирай го. Търси информацията и заобиколи болката — прошепна Брейдън в ухото й. — Не му позволявай да те отслаби.

Мегън пое дълбоко дъх и кимна буйно, докато се бореше да прогони картините от главата си.

— Той е близо. — Очите й оглеждаха нощта, съзираха кратките отблясъци на войниците, тичащи през каньона долу. — Използва Койота, за да ме проследи психически.

— Те не са надеждни. — Мегън усети Брейдън около себе си — мислите му, топлината му, потекоха около нея като успокояваща мъгла.

Добър беше. Една усмивка премина по устните й, когато усети лекото докосване на страстната му целувка в съзнанието си. Също така и лош.

Но умишленото разсейване успокои съзнанието й и й помогна да проследи мисловните нишки, с които трябваше да се свърже, вместо с онези, които Койота пращаше към нея.

Внезапно над тях се разпръсна пръст и звукът от автоматична стрелба от противоположната страна на каньона я накара да се приведе и да хукне след Брейдън зад заслона от камъни.

Мъжът й направи знак да открие огън по посока на стрелбата. Когато тя вдигна оръжието си и започна да стреля, той се наведе и се хвърли към следващия заслон — едно дебело паднало дърво, разположено несигурно на ръба на каньона — и започна също да стреля.

Камъни и буци пръст експлодираха от двете й страни, докато тя търсеше посоката, от която идваха куршумите.

Гняв. Хладен и безмилостен. Нямаше нужда да се прицелва. Следващият й залп бе възнаграден с кратък вик от страна на врага, когато той падна в пропастта на каньона.

— Движение! — Позицията им беше разкрита и тя го знаеше.

Двамата се втурнаха към предната страна на каньона, насочвайки се към по-ниската част заради прикритието на пещерите, врязани в стените отдолу.

Когато изминаха последните сантиметри, Мегън застана на едно коляно и се протегна за информацията, от която се нуждаеше. Усети близостта на Брейдън, силата на собствената му концентрация, подхранваща нейната.

Дъхът й секна в същия миг, в който усети как Брейдън се напрегна.

— Много впечатляващо, Мегън. По-добра си, отколкото си представях, че можеш да бъдеш, като се има предвид как се криеш.

Младата жена се изправи и се обърна бавно, за да срещне смъртоносно студения поглед на Мак Кули. Човекът, когото баща й наричаше приятел.

Усети Брейдън зад себе си, копринените нишки на предупреждение се излъчваха от него и се вливаха в нея.

— Не исках да повярвам, че наистина си бил ти. — Мегън вдигна очилата от очите си, когато долови присъствието на един от войниците, придвижващ се към тях, за да ги прикрие отстрани.

Мак изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше, но все още беше в добра форма. Метър и седемдесет висок, със сребристо сива коса и студени, безмилостни сини очи. Очи, които тя винаги бе смятала, че излъчват съчувствие и топлина. Той се взираше в нея, а пистолетът, който носеше, бе насочен към гърдите й.

Погледът й се отклони настрани. Заместник Хосе Дженсън.

Предателството от страна на заместник-шерифа не би трябвало да я изненада.

— Да, наистина съм аз. — Усмивката на Мак беше зла, зъбите му проблеснаха, когато устните му се извиха саркастично. Тогава погледна към Брейдън.