Лора Лей - Белегът на Мегън

— Аз съм Клас А, сенаторе, елитът. Ние ви чукахме, помниш ли?

Усмивката на Кули замръзна за част от секундата и една нишка от страх се изплъзна от него.

— Ах, да, почти забравих — присмя се той. — Елитът. Разочарован съм от теб. Би трябвало да бъдеш по-труден за залавяне.

— Мислиш ли? — Гласът на Брейдън беше прекалено мек. — Научих се как да пречупвам хора като теб, сенаторе. Предполагам, че даже си бил в списъка от потенциални цели, когато бяхме спасени.

Мегън едва сдържа изненадата си.

— И сега аз съм една от най-добрите им придобивки. Колко дълбоко е пропаднал Съвета по генетика само. Но аз ще ги изградя отново. — Усмивката на Кули беше зла, смразяваща със своята лудост.

— Защо ги уби? — попита жената тогава. — Защо чака, докато ме потърсят? Можеше да ме убиеш по всяка време — унищожението им нямаше смисъл. Нито пък потенциал за разкриване.

— Защото беше забавно. — Той сви мощните си рамене, наклони глава и я погледна с маниакално удоволствие. — Всичко, което трябваше да направя, бе да следя Марк и Ейми. Знаех, че ще дойдат при теб, просто беше въпрос на време. И каквито почтени кретени бяха, знаех, че ще се опитат да го направят тайно, за да ти дадат шанс да ме предадеш. А аз исках да те гледам как бягаш, Мегън. Това ме възбужда. Да те взема ще бъде толкова по-приятно.

Мисълта за това я отврати.

— Разбирам — кимна тя тържествено. — Не ти става по нормалния начин, нали? Трябва да пролееш кръв, за да го вдигнеш.

Усмивката му угасна за секунда, преди да се върне с отвратителна сила.

— Кръвта е прекрасна — в гласа му се долавяше възбуда. — Или може би ще направя така, както направих с малкия Марк и Ейми. Да опра пистолет до главата ти и да накарам Брейдън да те държи долу, докато аз ти го вкарвам в задника.

— Какво е това със задника? — Мегън подпря ръце на кръста си, изразявайки недоверчиво объркване. Но без страх. — Чувал ли си за микроби, Мак? Болести? Откъде знаеш, че не са те заразили по някакъв начин? Ако лудостта е заразна?

Изненадата му беше почти смешна. За момент той изглеждаше объркан, несигурен. А ръката й бе толкова близо до пистолета.

Внимавай.

Тя стрелна Брейдън с поглед, когато усети заповедта.

Проклето да е вниманието. Кули я отвращаваше и това нямаше нищо общо с болката, която се опитваше да предизвика у нея.

Пред входа на каньона продължаваше да отеква стрелба, а слушалката в ухото й бе замлъкнала. Мегън знаеше, че Породите са наясно със случващото се. Само се молеше някои от тях поне да получат позиция за стрелба.

— Нямаме много време, сенаторе — изръмжа Койота до него. — Подкрепленията им ще пристигнат скоро.

Глупав пес, защо не може да си държи тъпата уста затворена?

— Да, за съжаление — сенаторът пое дълбоко дъх. — Няма да имам време да науча Породата колко смирен е наистина. Но нея ще оставя жива и ще я вземем с нас.

Мегън се изсмя. Насили се това веселие да прозвучи в гласа й, дори изражението й придоби подигравателен вид.

— О, не. — Тя поклати глава бавно. — Аз не мисля така. По-добре ме убий, Кули. Няма да ти позволя да ме притежаваш.

Той се усмихна спокойно и насочи пистолета си по посока на Брейдън.

— Ще го накарам да страда, докато умре, Мегън.

Задоволство. Поради някаква причина, Брейдън беше изключително доволен, че оръжието се е отдалечило от нея. Мъже.

Мегън долови как войникът до нея сменя позицията си, а стрелбата като че ли се приближаваше.

Тя също се премести, като едновременно с това притисна ръцете си по-близо до задната част на бедрата си.

— Той ще страда така или иначе. — Жената сви рамене, вече усещаше веселието на Брейдън, както и внимателната подготовка на тялото му. Ръцете му все още висяха отпуснато до бедрата му, но тя знаеше колко бърз може да бъде.

Кули се обърна отново към нея, а погледът му беше пронизващ.

— Той ли е половинката ти? — Устните му се извиха отвратено. — Ейми крещеше от болка, докато я държах. Предупредих учените тогава, че е имало чифтосване, но те не ме послушаха.

— Знаеха ли, също така, че си откачен? — попита тя саркастично.

Гневът сякаш потече от него. Вече не беше спокоен, нито пък владееше напълно всичките лимки в главата си. Някои се бяха търкулнали някъде надалеч.

— Те изгубиха представа за това, за какво бяха създадени — изплю Кули. — Да убиват. Да бъдат убити. Те са нищо. — Той размята пистолета си във въздуха. — Те са животни.

— Поне могат да го вдигнат, без да проливат кръв — изсумтя Мегън. — Или проблемът ти е, че пенисът ти не е достатъчно голям? Обзалагам се, че техните са далеч по-големи от твоя. Сигурно се чувстваш пренебрегнат.