Лора Лей - Да обичаш Порода

— Добре ли спа миналата нощ, Хармъни? — Гласът на Джонас бе подигравателен, когато най-сетне тръгна след нея. Ноздрите му пламнаха, когато очите й се присвиха към него.

Копеле. Той знаеше. Каквото и да не бе наред с нея, той можеше да го подуши.

— Спах добре, Джонас — измърка тя заплашително, погледна към Джес, и след това отново към него. — А ти?

Устните му се извиха, въпреки че самодоволната увереност остана на лицето му.

— Аз спах доста добре. — Джонас се придвижи бавно пред нея. — Изглеждаш развълнувана тази сутрин. Нещо не е наред ли?

Хармъни се изкуши да изръмжи, но потисна това желание.

— Просто обикновената ти психоза — отвърна жената презрително, повтаряйки психологическия профил, който Джонас бе поръчал преди тя да тръгне за Броукен Бът.

Сякаш склонността й към проливане на кръв имаше нещо общо с генетиката й. Животите, които бе отнела след бягството от лабораториите, изобщо не тежаха на съвестта й. Чудовищата, които бе отстранила, бяха заболяване. Светът бе по-добър без тях.

Не че животите, които бе отнела преди бягството, преследваха сънищата й. Бяха онези, които я оставяха задъхана, мълвяща молби, докато се мъчеше да избяга от ужасите, които я спохождаха. Хармъни не беше още жива, защото обичаше живота. Нито беше тук за отмъщение. Живееше, защото знаеше за ада, който я очаква след смъртта й.

Хармъни влезе в асансьора след Джонас и се обърна с лице към вратата, пренебрегвайки погледа, който й хвърли брат й. Наричаха го Джонас Уайът. А тя го наричаше Алфа едно. Водачът на малката група от Лъвски Породи във френските лаборатории, в които бяха създадени.

Въпреки че той бе по-млад от неколцината други Породи там, неговата сила и вродено надмощие му бяха осигурили постоянно израстване в редиците. Той бе създаден като потомък от няколко специално подбрани женски, като последен опит да се види дали биха могли да създадат войника, който търсят чрез други средства. Вместо това, Джонас се бе отличил в области, които главният учен, мадам Ла Рю, изобщо не бе очаквала.

Измамен, силен, съвършено логичен и хладнокръвен, Джонас бе поел контрола над другите мъже от момента, в който достигна зрялост. Манипулираше ги, маневрираше помежду им и винаги успяваше да изкара най-доброто от тях.

Хармъни се вторачи в тавана търпеливо.

— Шериф Джейкъбс ще бъде твоя пример — информира я Джонас, когато вратите се отвориха и те пристъпиха във фоайето, адвокатът вървеше след тях. — Ще живееш в неговата къща, под негово ръководство, докато си тук. Той ще докладва на Отдела веднъж в седмицата за напредъка ти. Той е доста отговорна личност. Сигурен съм, че няма да се наложи да се притесняваш за него.

Хармъни задържа темпото си на ходене, като вървеше заедно с него, опитвайки се да запази мнението си относно неговите заповеди.

Нямаше представа каква игра играе Джонас, или как се надява да постигне целите си, вкарвайки я в този малък туристически капан, но бе сигурна, че ще разбере. Знаеше едно нещо: тя нямаше да издаде единственото, което подозираше, че иска той — информацията, която криеше за първия Лъв, първата създадена и все още жива Порода. Информация, която тя бе откраднала, когато бе избягала от лабораториите.

— Слушаш ли ме, Хармъни? — попита Джонас най-накрая, когато излязоха на слънчевия двор пред входа на хотела и той намести тъмните очила на очите си.

— Чух те, Джонас — усмихна се жената хладно, напомняйки си твърдо, че не може да го убие. Е, можеше. Щеше да бъде голяма битка, но технически, можеше да се уреди. Но бе почти сигурна, че да го направи в този момент, не бе в неин интерес.

Той се усмихна и кучешките му зъби проблеснаха застрашително. Изглежда тези дни драмата вървеше ръка за ръка с Породите. Хармъни си спомни времето, когато те държаха мненията си за себе си и просто убиваха. По-скоро тя така правеше. Заплахите просто бяха безполезни при нея.

— Мисля, че ще харесаш шериф Джейкъбс. — Джонас най-сетне кимна към сградата на съда и шерифския отдел от другата страна на малкия парк, който преминаваха. — Няколко от женските Породи го смятат за доста красив.

Хармъни едва потисна една тръпка и скимтенето, което напираше на устните й, докато вървеше в крачка с него. Ходенето беше мъчително. Болезнено. Подутите гънки на женствеността й се триеха по копринените й бикини, а набъбналата пъпка на клитора й настояваше за облекчение. Беше опитала да се самозадоволи. На свой риск. Но това само бе увеличило възбудата, вместо да я намали.