Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Все пак трябваше да признае, че не е толкова зле. Поне в онази част с шофирането. Всеки знаеше, че леката вибрация на гумите, ревът на двигателя и високата скорост увеличават притока на адреналин, особено при мъжете (веднъж беше писал статия за това). Животът в града превръщаше притежаването на автомобил в излишен лукс и той не оправдаваше разходите за поддържането му. Предпочиташе да пътува в претъпканото метро или със стари раздрънкани таксита. Придвижването из града беше изнервящо, напрегнато и в зависимост от шофьора на таксито дори опасно за живота, но като кореняк нюйоркчанин той отдавна бе приел това за един от вълнуващите аспекти на града, наричан от него дом.

Мислите му се понесоха към бившата му жена. Мария би харесала това пътуване. В първите години от брака им те често си наемаха автомобил и отиваха в планината или на плаж, доволни да прекарат часове на пътя. Мария работеше като журналист в списание „Ел“ и двамата се бяха запознали на едно парти в редакцията. Когато я попита иска ли да дойде с него до близкото барче за по едно кафе, нямаше представа, че това ще е единствената жена, която някога щеше да обича. В началото дори си бе помислил, че е грешка да я кани на кафе, защото на пръв поглед му се стори, че нямат никакви допирни точки. Тя беше прекалено напориста и емоционална, но после, когато я целуна пред дома й, любовта го помете като ураган.

Впоследствие започна да цени нейната борбеност и безпогрешния й усет за хората, както и способността й да го приема без остатък и без да го съди, независимо дали беше за добро или за лошо. Година по-късно, заобиколени от приятели и роднини, двамата се озоваха в църквата. Тогава Джеръми беше на двайсет и шест, още нямаше своя колонка в „Сайънтифик Американ“, но вече градеше репутацията си на добър и способен журналист. Двамата едва успяваха да плащат наема на малкия си апартамент в Бруклин. За него онези години бяха трудни, но определено най-щастливите в живота му. Смяташе, че бракът им е стабилен, но както се оказа по-късно — бил е изграден върху пясъчна основа. В началото проблемът беше ясен и прост: нейната работа я закотвяше в града, докато той пътуваше непрекъснато в преследване на голямата история. Отсъстваше със седмици и въпреки уверенията й, че може да се справи с това, постепенно бе осъзнала, че няма да издържи дълго. Две години след сватбата, по време на подготовката му за поредното пътуване, тя седна на леглото до него, стисна ръце в скута си и го погледна с големите си кафяви очи.

— Така не става — заяви. Помълча, после продължи: — Ти никога не си вкъщи и това не е честно спрямо мен. Не е честно спрямо двама ни.

— Искаш да напусна ли? — попита той, усещайки надигащата се в гърдите му паника.

— Не, не искам да напускаш, но може да потърсиш нещо по-спокойно. Например в „Таймс“. Или в „Поуст“. Може и в „Дейли Нюз“.

— Това няма да продължи вечно — защити се той. — Още малко и ще уседна.

— Така каза и преди шест месеца — отбеляза тя. — Но аз не вярвам, че нещо ще се промени.

Поглеждайки назад, Джеръми разбра, че трябваше да приеме този разговор за предупреждение, каквото си беше, но тогава мислеше само за предстоящата задача. Трябваше да събере материал за статията си, този път в Лос Аламос. Когато я целуна за довиждане, тя му се усмихна несигурно и през целия полет той не можа да изтрие от съзнанието си странното й изражение, но когато се върна, Мария си беше същата и двамата прекараха уикенда в леглото. После тя започна да говори за дете и въпреки притесненията си той също се запали по идеята. Разбра, че му е простено, но защитната броня на тяхната връзка се бе пропукала и при всяко следващо пътуване излизаха все нови и нови пукнатини. Раздялата дойде след около година, месец след посещението им при онзи лекар в Горен Ийст Сайд, разкривайки им истина, за която никой от тях не бе предполагал. Това посещение предопредели края на връзката им в много по-голяма степен, отколкото неговите пътувания.

— Не мога да остана — каза му тя, когато напуснаха кабинета на лекаря. — Искам да бъда с теб и част от мен винаги ще те обича, но просто не мога.

Нямаше нужда да казва повече и след развода в кратките моменти на самосъжаление той често се питаше дали някога го бе обичала истински. Ядосваше се, че не опитаха да се преборят с това, че той не успя да я разбере. Но накрая интуицията му подсказа защо си бе отишла и той прие фактите, без да изпитва лоши чувства към нея. Те останаха в добри отношения и от време на време се чуваха по телефона. Три години по-късно тя се омъжи за един адвокат от Чапакуа, но той не намери сили да отиде на сватбата й.