Никълъс Спаркс: Светлинка в нощта

Снимката беше увеличена и Джеръми се приближи до нея.

— Виждате ли малката значка със знамето на САЩ на ревера му? Тя не е там просто за красота. Всъщност представлява миниатюрен предавател, излъчващ към скрито записващо устройство.

Даяна смръщи вежди.

— Откъде знаете това?

— Случайно и аз имам такъв — каза Джеръми, вдигайки многозначително вежда. Той бръкна в джоба на сакото си и извади същата значка, прикрепена към дълъг кабел и предавател.

— Този модел е произведен в Израел. — Наведе се над значката и сега гласът му се чу през предавателя. — Мога да кажа, че е последна дума в шпионската техника. Чух, че се използва и от ЦРУ, но не мога да твърдя със сигурност. Но ви гарантирам, че технологията е авангардна — този малък микрофон може да улови разговор в шумна, пълна с хора зала и със специална филтрираща система да го изолира и изчисти.

Даяна огледа значката с интерес.

— Сигурен ли сте, че това наистина е микрофон, а не просто значка?

— Както знаете, от дълго време се ровя в миналото на Клосън и една седмица след шоуто успях да се снабдя с още снимки.

На екрана зад тях се появи нова снимка. Макар и недостатъчно ясна, беше очевидно, че на нея е мъжът със значката.

— Тази снимка е направена във Флорида пред офиса на Клосън. Както виждате, мъжът влиза в офиса. Той се казва Рекс Мур и е сътрудник на Клосън. Работи за него от две години.

— Охаа! — извика Алвин и останалата част от предаването, което и без това вървеше към края си, беше заглушена от дюдюканията и подсвиркванията на останалите — завистници и доброжелатели. Безплатното пиене бе свършило своята магия и след края на предаването всички поздравяваха Джеръми.

— Беше фантастичен — каза Нейт.

На четирийсет и три години, нисък, оплешивяващ и със слабост към костюми поне с един номер по-малки от размера му, Нейт кипеше от енергия и като повечето агенти излъчваше оптимизъм.

— Благодаря — каза Джеръми и допи бирата си.

— Това е голяма стъпка напред в кариерата ти — продължи Нейт. — Твоят билет за редовно телевизионно шоу. Край на драсканиците за скапани списания, край на историите за НЛО. Винаги съм казвал, че с тази външност си роден за телевизия.

— Винаги си казвал, да — извъртя очи Джеръми с маниера на човек, цитиращ заучена лекция.

— Не, сериозно ти казвам. Продуцентите на „Най-гледаното време“ и „Добро утро, Америка“ продължават да звънят, искат те за постоянен гост в техните предавания. Нали разбираш, за въпроси от рода на: „Как ще коментирате последната революционна научна новина“ и така нататък. Каква ти стъпка, това си е огромен скок напред за репортер от научно списание.

— Аз не съм репортер — изсумтя Джеръми. — Аз съм журналист.

— Добре де, журналист — махна с ръка Нейт. — Както винаги съм казвал — ти просто си създаден за телевизионния екран.

— Признавам, Нейт има право — смигна Алвин. — Как иначе можем да си обясним факта, че си по-популярен сред жените от мен, въпреки липсата на всякаква индивидуалност?

Алвин и Джеръми обикаляха баровете от години и се опитваха да свалят жени, къде с успех, къде не.

Джеръми се засмя. Алвин Бърнстейн, чието име будеше асоциации за очилат държавен чиновник, един от безбройните чиновници с обувки „Флоршейм“ и куфарче за документи — изобщо не изглеждаше като Алвин Бърнстейн. Някога като тийнейджър той бе гледал Еди Мърфи в „Лунатик“ и бе решил да превърне коженото облекло в свой стил. Гардеробът му ужасяваше неговия баща, Мелвин — очилат държавен чиновник, който носеше обувки „Флоршейм“ и ходеше на работа с куфарче. За щастие кожените дрехи отговаряха на безбройните му татуировки. Алвин смяташе, че татуировките му са доказателство за неговия уникален естетичен вкус. Този уникален естетичен вкус можеше да се види на двете му ръце чак до раменете и всяка една от тях допълваше впечатлението от надупчените с десетки пиърсинги уши.

— Е, какво става с онова пътуване на юг? Реши ли дали ще се заемеш с разследването на онази история за духове? — попита Нейт. Джеръми си представи ясно как колелцата в мозъка на агента му защракаха и зацъкаха. — След интервюто ти за „Пийпъл“ имам предвид.

Джеръми отметна падналия кичур от очите си и даде знак на бармана да му донесе още една бира.

— Да, защо не? Телевизия или не, аз трябва да плащам сметки и мисля, че все ще изкарам нещо за моята колонка от това.

— Но ще поддържаме контакт, нали? Няма да е като оня път, когато се вмъкна под прикритие в „Светите и праведните“? — Той говореше за статията му от шест хиляди думи, свързани с религиозния култ „Светите и праведните“, написана от Джеръми за „Венити Феър“. Тогава за три месеца бе прекъснал всякакви връзки със света.