Никълъс Спаркс: Светлинка в нощта

Въпреки горещината от прожекторите, жената пребледня. С ъгълчето на окото си Джеръми забеляза, че продуцентът вдига пръст и започва да го върти като хеликоптер. Трябваше да прекъснат за реклами. Клосън погледна натам, но погледът му остана непроницаем. Никой друг, освен Джеръми не забеляза размяната на погледи и се учуди, че зрителите не си задават въпроса как медиумите винаги успяват да укротят духовете на починалите в точния момент за рекламите.

Клосън продължи:

— Нещо, за което никой друг не знае. Нещо като ключ, прав ли съм?

Жената кимна и продължи да хлипа.

— И вие нямахте представа, че той го е запазил?

„Ето го необоримият аргумент“ — помисли си Джеръми, станал свидетел на още един сляпо вярващ в духове човек.

— Той е от хотела, където сте прекарали медения си месец. Франк го е сложил в писмото, за да го намериш и да си спомниш щастливите дни. Не иска да мислиш за него с болка, защото те обича.

— Ооох! — изплака жената.

Или възкликна. Може би простена. Джеръми не можа да определи точно от мястото, където седеше, защото звукът беше прекъснат от неочаквано бурно ръкопляскане. Изведнъж изключиха микрофоните. Камерите се отдалечиха. Звездният миг на жената от публиката приключи и тя се отпусна на стола си. Водещата стана от дивана и се обърна към камерата:

— Не забравяйте, че всичко това се предава на живо от нашето студио. Никой от тези хора не се познава с Тимъти Клосън. — Тя се усмихна. — Ще се върнем след рекламите за още един сеанс.

Ръкоплясканията се засилиха и шоуто прекъсна за реклами. Джеръми се облегна назад.

Като разследващ журналист, проявяващ интерес към света на науката, той бе изградил кариерата си, пишейки за такива хора. През повечето време харесваше работата си и се гордееше, че упражнява специална професия, изцяло в служба на обществото, поради което правата й бяха защитени в Първата поправка на Конституцията на Съединените щати. В своята колонка в списание „Сайънтифик Американ“ той бе интервюирал не един и двама Нобелови лауреати, бе обяснил теориите на Стивън Хокинг и Айнщайн на популярен език и веднъж дори бе успял да разбуни обществения дух и Министерството на здравеопазването беше принудено да изтегли от пазара опасен антидепресант. Имаше обширна и добре подплатена с факти и доказателства статия за проекта „Касини“, за сгрешената оптика на космическия телескоп „Хъбъл“ и беше един от първите, обявили експериментите в Юта за предизвикване на студен ядрен синтез за измама.

За жалост колкото и впечатляваща да беше, неговата колонка не му осигуряваше достатъчно средства и за да плаща сметките си, се налагаше да поема допълнителната работа като независим журналист, а всеки независим журналист знае, че за да събуди интерес у редакторите на различните вестници и списания, трябва да се превърне в ловец на нестандартни истории. По този повод обсегът на темите му се разшири неимоверно, включвайки „каквото и да е, само да е необичайно“, и той посвети последните петнайсет години от живота си на изнамиране и разследване на различни парапсихолози, спиритисти, енергийни лечители и медиуми. Разобличаваше ги, излагаше на показ техните лъжи и измами, влизаше в къщи, за които хората се кълняха, че са обитавани от духове, търсеше мистични същества и проучваше произхода на различни градски легенди. Скептик по природа, Джеръми притежаваше рядката дарба да обяснява сложни научни концепции така, че средностатистическият читател да може да ги разбере, и статиите му се препечатваха в стотици вестници и списания по света. За него популяризирането на науката беше важно и благородно дело, нищо, че публиката невинаги да го оценяваше. След публикуването на всяка своя статия той получаваше купища имейли и те често бяха подправяни с епитети като „идиот“, „простак“ и любимото му — „слуга на правителството“. Разследващата журналистика беше неблагодарна работа, както се бе убедил през годините. С такива мисли в главата си той огледа възбудената публика, опитвайки се да отгатне кого ще изберат след рекламите, като не пропусна да хвърли още един дискретен поглед към блондинката, която проверяваше червилото си в малкото си огледалце.

Джеръми бе проучил, че хората около него не са клакьори и след като участието на Клосън бе обявено предварително, всеки от тях се бе борил пред касата за билета си. Това означаваше, че публиката беше пълна с вярващи в живота след смъртта. За тях Клосън беше истински медиум. Защото, ако не разговаряше с мъртвите, как щеше да знае интимни подробности за съвършено непознати хора? Като всеки добър фокусник Клосън бе отработил репертоара си до съвършенство, ала Джеръми бе успял преди шоуто не само да разбере как действа той, но и да си набави снимков материал за доказателство.