Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Джеръми не можеше да не признае, че това не приличаше на кариера на журналист, както си я бе представял. Когато отиде в Колумбия — единствен той от братята си бе завършил колеж и беше първият във фамилията с диплома, факт, който майка му не забравяше да спомене пред непознати — той записа физика и химия с намерението да се отдаде на преподавателска дейност. Но една приятелка, която работеше в университетския вестник, го убеди да напише статия за отклоненията при оценяването на тестовете SAT. Статията се основаваше с две ръце на статистиката, но въпреки това доведе до вълна от студентски протести и Джеръми разбра, че има дарбата да пише. Изборът му обаче не се промени, докато баща му не се забърка с някакъв финансов измамник, който го принуди да ипотекира къщата за четирийсет хиляди долара точно преди дипломирането на Джеръми. Със заплашено от глад и бедност семейство — баща му беше шофьор на автобус и работеше за „Порт Оторити“ до пенсионирането си — той пропусна церемонията по дипломирането си, за да открие мошеника. Втурна се като обладан, прерови съдебните и публичните архиви, говори с колеги на мошеника, записвайки всяка подробност в бележника си.

Случи се така, че в полицията имаха къде по-спешен и голям случай от неговия и на никого не му се разправяше с някакъв си дребен мошеник. Джеръми провери два пъти събраните данни, подреди бележките си и написа първата истинска статия в живота си. Къщата беше спасена и от списание „Ню Йорк“ го забелязаха. Редакторът го убеди, че академичният живот няма да го доведе доникъде и с ласкателства и реторика за преследването на Голямата мечта му предложи да напише статия за лефертекса, нов антидепресант, подложен по онова време на клинични тестове трета степен и обект на оживен медиен интерес.

Джеръми прие предложението, работи върху темата два месеца на собствени разноски и статията му накара производителя да оттегли медикамента от списъка на Агенцията по лекарствата. След това, вместо да се върне в университета и да завърши образованието си, замина за Шотландия с един учен, изследващ чудовището от Лох Нес. Това беше първият случай от многото, които с течение на времето бе започнал да нарича „балони“. Там бе успял да получи признание от уважаван хирург, че известната снимка на чудовището от 1933 година, довела до небивалия интерес на обществото към легендата, е фалшифицирана от него и негов приятел през един неделен следобед с цел невинна шега. Останалото, както казват, е история.

Петнайсетте години в преследване на сензации си бяха петнайсет години преследване на сензации. И какво бе получил в замяна? На трийсет и седем години беше все още сам, живееше в скапан едностаен апартамент в Горен Уестсайд и в момента пътуваше към Бун Крийк, някъде из Северна Каролина, за да проучва мистериозни светлини в местното гробище.

Той поклати глава, изненадан от начина, по който се бе развил животът му. Голямата мечта. Тя беше някъде там, в далечината, и той все още се стремеше към нея. Нямаше представа дали телевизията щеше да го приближи към нея.

Идеята за проучването на мистериозните светлини дойде преди около месец с едно писмо. Джеръми го прочете и първата му мисъл беше, че от това става добра статия за „Хелоуин“. Надяваше се да я пробута на „Саутърн Ливинг“, а може би и на „Рийдърс Дайджест“ за октомврийските им броеве; ако успееше да вкара повече белетристика, можеше да я предложи на „Харпърс“ и дори на „Ню Йоркър“. От друга страна, ако се окажеше, че градчето е решило да трупа дивиденти с истории за извънземни, както в Розуел, Ню Мексико, историята щеше да е подходяща за някое от големите южняшки издания и можеше да излезе в няколко последователни броя. Но ако я оставеше кратка, можеше да я помести в своята колонка. Въпреки сериозното си отношение към съдържанието на списанието, като всички редактори по света неговият от „Сайънтифик Американ“ също мечтаеше да увеличи абонатите си и непрекъснато говореше за това. Той знаеше отлично, че публиката обича добре разказани истории за призраци и духове. Можеше да мърмори, да гледа виновно снимката на жена си и да се прави, че държи на нравствените ценности, но нямаше как да откаже такава история. Редакторите обичаха историите балони точно колкото другите хора, главно защото привличаха абонати, а абонатите бяха кръвта и плътта на този бизнес. Така „балоните“ или измислените истории, колкото и тъжно да беше, се превръщаха в основна медийна суровина.