Сара Шепард - Потрес

— Здравей, Вайълет. — Емили едва успя да произнесе думите. — Изглежда прекрасно. Щастлива ли е?

Госпожа Бейкър прибра кичур коса зад ухото си.

— Ами, тя още не може да говори, но ние си мислим, че е. И ние сме щастливи. — Сянка на притеснение премина през лицето й.

— Преместили сте се — отбеляза Емили.

Госпожа Бейкър кимна.

— Да. Малко, след като… сещаш се. Решихме, че хората ще започнат да задават въпроси. Решихме, че е по-добре да се преместим някъде, където никой не ни познава. — Жената погледна Емили, очите й също бяха насълзени. — Не знаем защо промени намеренията си, но сме ти ужасно благодарни. Надяваме се, че го знаеш.

Емили се почувства като обляна със слънчева светлина. Тя избърса една сълза и отново погледна към усмихнатото личице на Вайълет.

— Аз съм ви ужасно благодарна.

От другата страна на улицата избибипка клаксон. Госпожа Бейкър се обърна и помаха на съпруга си, който гледаше от един джип Хонда.

— Смятам да кажа на всички за бебето — избъбри Емили. — Но никога няма да им кажа за вас.

Госпожа Бейкър кимна.

— Ние също ще пазим тайната ти.

Двете се спогледаха многозначително. Емили искаше да узнае и други неща за Вайълет, но може би не й се полагаше. Тя се беше отказала от правото да бъде нейна майка.

Оставаше й само да се надява, че семейство Бейкър ще й осигурят възможно най-добрия живот. Всичките пари на света не биха дали на Вайълет по-добър живот от сегашния.

Емили целуна бебето по главицата.

— Пазете я, чувате ли? Всяка нощ я заключвайте. Никога не я изпускайте от погледа си.

— Разбира се — отвърна Лизи.

— Добре — рече Емили. След това се обърна и тръгна колкото се може по-бързо към момичетата, защото се страхуваше, че ако не избяга сега, никога няма да може да изостави Вайълет. Обърна се назад само веднъж и видя, че Лизи отново кара бебето да й маха. В гърдите й се надигна ридание. Помисли си за А., който се крие някъде наблизо и само чака да се докопа до Вайълет. Тази мисъл бе непоносима.

Емили преглътна тежко и погледна към преминаващите автомобили. „Ако следващата кола, която мине, е синя, с Вайълет всичко ще бъде наред — помисли си тя. — Ако е червена, А. ще й причини нещо ужасно.“

Тя чу бръмчене на двигател и затвори очи, страхувайки се да види какво й гласи бъдещето. Нищо през живота й не я бе вълнувало толкова силно. Точно когато колата премина покрай нея, Емили отвори очи и видя емблемата на мерцедес. Тя въздъхна дълбоко и очите й се насълзиха.

Колата беше синя.

Абатството Роузууд представляваше стара каменна сграда в центъра на града, с прекрасни прозорци с цветни стъкла, камбанария и грижливо поддържани градини. Поляната бе препълнена с облечени в черно опечалени и Ариа изпита зловещото усещане за дежа вю. Последния път, когато бе идвала тук, бе за погребението на Али преди година и половина. А сега, в тази слънчева вторнишка утрин, тя бе дошла, за да отбележи поредната смърт: на Гейл.

Емили и Спенсър, които бях пристигнали с нея, гледаха мълчаливо църквата. Всички се бяха съгласили да дойдат заради Хана — баща й я беше накарал да присъства, защото Гейл означаваше много за кампанията му, а тя се страхуваше да дойде сама.

Приусът на Хана спря до тях. Тя изключи двигателя, излезе от колата и ги поздрави. После се огледа, потръпна и погледът й се спря върху плачещата върба до входа.

— Това носи доста неприятни спомени. — Гласът й беше натежал от лоши предчувствия.

Ариа напълно я разбираше. Точно под тази върба бяха получили заплашителното послание от първия А. „Още съм тук, кучки, и знам всичко.“

Сега се намираха в същото положение. Новият А. все още беше някъде наблизо.

Новият А. знаеше всичко. И никоя от тях не знаеше къде ще нанесе новия си удар.

В църквата имаше още повече народ, отколкото на поляната. Вътре беше влажно и задушно, а шумът бе оглушителен.

Бащата на Хана стоеше до вратата и разговаряше с някакъв репортер. Група хора от Ротарианския клуб на Роузууд разговаряха близо до купата със светена вода. Наоми Циглър и родителите й стояха тихо в ъгъла и разглеждаха програмата. Ариа се зачуди дали семейството на Наоми е познавало Гейл.

Свещеникът призова всички вътре. На края на дългата пътека лежеше затворен махагонов ковчег, покрит с огромни букети цветя. До него стоеше господин Кларк с наведена глава. Изглеждаше така, сякаш не беше спал от нощта, когато го бяха видели в участъка — под очите му имаше морави кръгове, кожата му беше посивяла, а косата му отчаяно се нуждаеше от гребен. От време на време потрепваше, сякаш нещо го стряскаше.