Сара Шепард - Потрес

После затръшна вратата пред лицето на Харпър и сълзи опариха очите й. Всичко й се струваше толкова погрешно и прецакано; идеалният план за живота й се разпадаше на парчета. Тя трябваше да влезе в „Айви“. Това трябваше да е трамплинът й към невероятното бъдеще. Момичетата и момчетата от „Айви“ трябваше веднага да се сприятелят с нея, да се превърнат в хората, които ще познава цял живот. Сега единственият човек в Принстън, който щеше да разтоваря с нея, беше Рифър.

Тя пристъпи от крак на крак. Може пък да не е чак толкова зле. Тя се сети как Рифър си беше паднал по нея на официалната вечеря. Как се развълнува, когато я накара да подуши домашната му марихуана. Когато беше с него, не се налагаше да се преструва. Не трябваше да прави компромиси, за да го спечели.

Рифър бе най-милият човек, когото бе срещнала в Принстън. Ако трябваше да е честна, момичетата в „Айви“ бяха големи… кучки. И прекадено префърцунени. Наистина ли искаше да се мотае с тях?

Спенсър избърса сълзите си и тръгна обратно към кухнята, изпълнена със странно задоволство. Сама щеше да си е съвсем добре.

Може би Рифър бе прав, че гурме клубовете са глупави и надути. Не, че беше прав за всичко. И това не означаваше, че си пада по него.

Докато подминаваше стария кабинет на баща си, тя се усмихна. Добре де, може би наистина го харесваше мъничко . Ако не друго, поне му дължеше извинение. И кой знае, може би щеше да го придружи на следващия протест „Окупирай Филаделфия“. Просто от любезност.

— Добре. Джипиесът показва, че до изхода остава още километър и половина. — Емили погледна към таблото на непознатия й ауди седан. — Завий тук, завий тук!

— Ем, отдавна го видях. — Хана слезе от магистралата в отбивката с надпис „Деснът хил“ и се усмихна разтревожено на Емили. — Добре ли си?

Емили се отпусна в седалката и задъвка кожичката на палеца си. Беше понеделник вечерта и всички се бяха натоварили в колата на доведената сестра на Хана, за да отидат заедно до новата къща на Бейкърови. Не беше нужно да се споменава, че Емили беше нервна. Ами ако стигнеха там само за да разберат, че семейството отново се е преместило? Ами ако отидеха, а бебето беше изчезнало?

Това беше най-ужасното нещо, за което можеше да се сети. Вайълет все още да е в ръцете на А. Може би все още живееше в онзи кошмар.

Възможно ли бе все пак А. да е Истинската Али? Възможно ли бе точно тя да е направила Гейл да изглежда като злодейка, да е откраднала парите от пощенската кутия, да е изпращала есемесите на Спенсър в Принстън, може би дори да е насочила Гейл към предизборната кампания на бащата на Хана? Тя ли беше примамила момичетата в дома на Гейл с надеждата да ги нарани? Наистина ли Али бе изгубила всякакво уважение към човешкия живот?

Разбира се , произнесе тих глас в главата на Емили. Внезапно кръвта й закипя. Това не беше трагичната история на някое объркано момиче, което Емили би могла да спаси — това бе историята на една психопатка, която търсеше всевъзможни начини да се отърве от Емили, дори това да означаваше да нарани невинно дете. Ако Истинската Али беше А., тогава Емили трябваше да направи всичко по силите си, за да й попречи.

Това беше странно осъзнаване. От една страна Емили се чувстваше празна отвътре, сякаш някой бе откраднал един от жизненоважните й органи. От друга страна тя внезапно почувства просветление и за пръв път през живота си виждаше ясно всичко. От това й стана още по-зле — беше помогнала на Истинската Али да избяга. Може би сама си беше виновна за всичко.

Светофарът светна зелено. Хана мина покрай един „Барнс & Нобъл“ и кафене „Старбъкс“. Телефонът на Емили пропя и тя подскочи. Беше есемес от Айзък. „Обмислих нещата и искам да поговорим“, пишеше той.

Когато спряха на един знак стоп, Емили все още гледаше думите на екрана. Това добро послание ли беше… или нещо ужасно? В съзнанието й се появи гневното, отвратено изражение на Айзък, когато бяха в дома на Гейл. Той имаше пълното право да е ядосан, нали? Беше ли казал вече на майка си? Беше ли госпожа Колбърт разказала на всички останали? Щеше ли Емили да се превърне в срама на Роузууд?

Но пък това рано или късно щеше да се случи. Полицията вече беше открила родителите й в Тексас и ги беше уведомила, че дъщеря им е станала свидетелка на убийство. Първия полет, който можеха да хванат, бе на другия ден сутринта и те щяха да са си вкъщи, когато Емили се прибереше от погребението на Гейл. Макар ченгетата да не бяха разкрили тайната на Емили, родителите й щяха да задават въпроси. Може би щеше да е по-добре да им разкаже всичко. Тя трябваше да е човекът, който да им го разкрие. Оставаше й само да се надява, че няма да я убият.