Сара Шепард - Потрес

— Ем, това местенце е прелестно — промърмори Ариа. Емили погледна през прозореца. Движеха се по Мейн стрийт в Чеснът хил.

Улицата беше пълна с малки пекарни, кокетни ресторанти, магазини за антични мебели и луксозни бутици. Вляво се издигаше огромна библиотека с голяма детска изложба на витрината, вдясно имаше няколко стари каменни църкви, а около страничните улички изобилстваше от красиво реставрирани стари къщи с градински люлки и паркирани пред тях комбита. Родители разхождаха колички и кучета по тротоарите. Деца тичаха по едно бейзболно игрище.

Емили се усмихна с надежда. Мястото наистина изглеждаше приятно.

„Завийте надясно и ще стигнете до крайната си цел“ — обяви джипиесът. Хана пусна десен мигач и отби към паркинга. Момичетата излязоха от колата и тръгнаха по тротоара, оглеждайки всяка една от старите къщи, покрай които преминаваха.

— Ето я — каза Ариа, когато стигнаха до средата на улицата, и посочи една къща от другата страна. — № 86.

Емили преглътна тежко и се осмели да вдигне очи. Въпросната къща беше боядисана в бяло, имаше черни щори и голяма предна веранда. На стъпалата се виждаше зелена лейка, от цветните лехи надничаха карамфили, а на портичката беше окачен плодов венец.

— Наистина е много приятно, Ем — ахна Спенсър. — По-красиво дори от предишното място.

Тогава Емили видя нещо, което накара сърцето й да подскочи. Зад оградата на задния двор се виждаше долепен гараж. Вратата му беше отворена и разкриваше два пластмасови контейнера за отпадъци, велосипед с десет скорости и бебешка количка. До стената бе опрян бебешки басейн с формата на жаба. Емили притисна длан към устата си и очите й се насълзиха. Детски неща .

Възможно ли бе бебето й наистина да е тук?

И сякаш като по поръчка предната врата на къщата се отвори. Емили изписка и се скри зад Спенсър. Пръв излезе познат слаб мъж със слабо телосложение и пясъчно руса коса.

— Взе ли я? — каза той на някой, който вървеше зад него.

— Аха — обади се женски глас.

Емили надникна иззад рамото на Спенсър тъкмо навреме, за да види как Лизи Бейкър излиза на верандата и затваря вратата зад себе си. Тя изглеждаше свежа и щастлива, носеше черни панталони за йога и маратонки Найк. В ръцете си държеше едно ухилено седеммесечно момиченце с прасковени бузки, облечено в розова плетена рокличка и черни лачени обувчици „Мери Джейн“. Момиченцето размаха ръчички и изгука щастливо. Косата му имаше същия червеникаворус цвят като на Емили.

— О, Господи — рече Емили и очите й се напълниха със сълзи. Това беше нейното бебе. Вайълет. Която изглеждаше красива и щастлива, по-добре, отколкото си беше представяла.

— Ем — беше всичко, което можа да произнесе Ариа. Спенсър хвана ръката на Емили и я стисна. Хана се облегна на рамото й и доволно въздъхна.

Вайълет беше в безопасност — в безопасност ! Само това имаше значение. Емили можеше да се справи с родителите си. Можеше да се справи с Айзък. Можеше да се справи с всички в Роузууд. Всичко щеше да е… е, не точно добре, но поне поносимо. Ако нещо се беше случило с бебето, тя никога нямаше да си прости.

Емили се обърна към приятелките си.

— Вече се чувствам добре — прошепна тя. — Да си тръгваме, преди да са ни видели.

Тя се обърнаха, но внезапно госпожа Бейкър рязко спря, забелязвайки Емили. Тя инстинктивно притисна Вайълет към гърдите си.

Съпругът й се обърна, за да види какво гледа жена му, и също пребледня. Преглъщайки тежко, Емили вдигна ръка, опитвайки се колебливо да им подскаже, че не им мисли злото. Миг по-късно семейство Бейкър й махнаха в отговор. Казаха нещо, което Емили не можа да чуе. После госпожа Бейкър прекоси улицата и се приближи до нея, носейки Вайълет.

— Какво правите? — извика паникьосаната Емили. Когато се обърна, тя видя, че Спенсър, Ариа и Хана се отдалечаваха. — Не си отивайте!

— Всичко ще бъде наред — окуражи я Спенсър и се скри зад ъгъла.

Емили се обърна и продължи да гледа към госпожа Бейкър, която се качи на тротоара, притиснала Вайълет към хълбока си. За части от секундата погледите им се срещнаха. Емили нямаше представа какво ще й каже госпожа Бейкър. „Как смееш? Махай се оттук?“

— Виж ти — рече госпожа Бейкър. — Хедър. Здравей.

— Всъщност се казвам Емили — отвърна момичето. — Емили Фийлдс.

Госпожа Бейкър се засмя нервно.

— Знам. Видях една твоя стара снимка в списание „Пийпъл“. Не мога да повярвам, че не съм се сетила, че си ти. — После вдигна бебето в ръце и я накара да махне с ръчичка. — Предполагам се досещаш кой е това. Нарекохме я Вайълет.