Сара Шепард - Потрес

— Не е заради Клаудия.

Ноъл прокара длан по челото си.

— Да не си падаш по някой друг? Онзи Езра?

Ариа яростно разтърси глава.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо ? Кажи ми!

На лицето му бе изписано отчаяние. Ариа се нуждаеше от всичките си сили, за да се сдържи да не му се метне на врата и да каже, че не говори сериозно, но съобщението на А. се беше отпечатало в съзнанието й. Тя не искаше да е виновна за разбиването на семейството му. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от него, иначе щеше да го отрови.

— Съжалявам, но просто трябва да свърша нещо — прошепна тя. — Утре ще дойда у вас да си прибера нещата. — После отвори вратата, извъртя се и краката й стъпиха на асфалта. Прониза я студен вятър. Миризмата на пица, приготвена на дървени въглища, я удари в носа и стомахът й се преобърна.

— Ариа. — Ноъл се наведе към нея и я хвана за ръката. — Моля те, не си отивай.

Ариа преглътна сълзите си и се загледа безизразно към навеса, под който събираха пазарските колички.

— Няма какво да си кажем повече — рече тя с безизразен глас. После изскочи от колата, затръшна силно вратата зад себе си и тръгна напосоки към най-близкия магазин. Ноъл не спираше да вика името й, но тя продължи да върви, загледана в ботите си, дишайки тежко, като внимаваше единствено да не я блъсне някоя кола. Най-накрая двигателят на кадилака изръмжа, джипът даде на заден и зави към изхода.

Бийп .

Телефонът на Ариа се обади от дъното на чантата й. Екранът светна и тя го извади. Беше получила ново съобщение.

Поздравче, Ариа. Без болка няма победа, нали?

Мляс!

Ариа хвърли телефона обратно в чантата. „Печелиш, А. — помисли си тя, мигайки бързо-бързо, за да прогони сълзите. — Печелиш всеки път.“

Стигна до тротоара пред магазина за детски стоки. На витрината бяха изложени бебешки проходилки, а залата беше украсена с плакати на доволни, ухилени бебета. Из магазина обикаляха бременни жени, купуваха бебешки шишета и памперси. Щастливите им лица й подействаха като ритник в корема. Искаше й се да забие една количка във витрината и да гледа как парчетата стъкло засипват блажената картина.

Автоматичните врати се отвориха със съскане и навън излезе жена със скъпо изглеждащо черно вълнено палто, която тикаше пълна догоре количка по рампата. Тя изглеждаше също така щастлива като останалите, макар в лицето й да се долавяше някакво напрежение. Ариа присви очи и пулсът й се ускори.

Беше Гейл. Но какво правеше тя тук? Запасяваше се с разни неща за времето, когато отвлече бебето на Емили?

Без да забавя крачка, Гейл улови погледа на Ариа. Веждите й се вдигнаха нагоре и тя й намигна, очевидно доволна от себе си.

Може би защото точно тя й беше изпратила съобщението, в което настояваше Ариа да скъса с Ноъл. Може би защото видя насълзеното й лице и разбра, че Ариа го е направила.

Защото тя беше А. и дърпаше конците на всички.

Спенсър натисна звънеца на „Айви хаус“, после отстъпи назад и се огледа в стъклото до вратата. Беше неделя следобед, няколко минути след часа, който Харпър й беше казала да дойде на потлъка, и тя бе пристигнала подготвена. Беше успяла да си издуха косата с калпавия сешоар в мотела и си беше сложила грим пред напуканото огледало. Ютията беше работила достатъчно дълго, за да успее да изглади роклята, която си носеше и, най-важното, в ръцете си държеше три тави с лепкави, шоколадови сладкиши с трева.

Вратата се отвори и Харпър, облечена с рокля на точки и лачени обувки на токчета, и се усмихна хладно.

— Здравей, Спенсър. Значи успя.

— Да, и нося сладкиши. — Спенсър й предложи увитите в целофан тави. — С двоен шоколад. — И щипка трева , й се прииска да добави.

Харпър изглеждаше доволна.

— Идеални са. Влизай.

Спенсър реши, че на потлъка ще бъдат предлагани само десерти — и най-вече сладкиши с шоколад. Но когато Харпър я въведе в огромната, модерно обзаведена кухня, оборудвана с огромна печка „Улф“, с осем газови котлона, грамаден хладилник и плот, по-голям от масата в трапезарията на къщата на Спенсър, там имаше подредени най-различни ястия. Касерола с киноа, киш, печени макарони, които все още димяха. Имаше голяма купа за пунш, пълна с червеникава течност, а върху повърхността й се носеха късчета ябълка. До нея се мъдреше плато със сирена бри, манчего и стилтън.

Спенсър зяпна изненадано. Как бяха успели да натъпчат наркотици във всичко това? На Спенсър й беше ужасно трудно дори само да забърка тестото за сладкиша; печката в кухнята на мотела беше като дар от бога. Тя се принуди да моли нощната смяна на рецепцията да й позволи да я използва, като забърка тестото в кофата за лед и изсипа тревата вътре в последния момент. После, докато се печаха, тя заспа на тапицирания с изкуствена кожа диван във фоайето и се събуди чак когато таймерът на фурната забръмча. Нямаше представа дали са станали вкусни, но това нямаше значение — беше успяла да се справи.