Сара Шепард - Потрес

Тя не можеше да спре да мисли за него. Начинът, по който я изслушваше, как я защити пред майка си — той изглеждаше някак си по-възрастен, по-зрял.

— Емили?

Тя погледна към другия тротоар на тъмната улица. Някаква фигура, облечена в синьо палто, й махаше с ръка пред университетското барче „Снукър“. Момчето носеше гривна на ръката си и имаше щръкнала тъмна коса. Когато отново я повика по име, тя разпозна гласа му. Беше Дерик, приятелят й от лятото.

— О, Господи — извика Емили, пресичайки улицата. Някакъв шофьор натисна гневно клаксона си, докато свиваше встрани, за да избегне сблъсъка с нея. — Какво правиш тук? — извика весело тя на Дерик.

— Посещавам курсове в Холис. — Дерик сграбчи Емили в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После я огледа от главата до петите. — Леле, доста си се променила от последния път, когато се видяхме. Какво става с теб? Като че ли изчезна от лицето на земята. Нали трябваше да се видим през лятото, но ти така и не се появи. Нито пък се обади.

Емили погледна засрамено надолу към маратонките си. Беше зарязала Дерик в деня, когато чу Гейл да казва, че тя е бременната. Смяташе да му се обади по-късно с подробности, но не й остана време. Мислеше, че ще го види в ресторанта, но смените им така и не се засякоха. Мина една седмица, после втора и внезапно вече й се струваше някак нередно да му се обажда.

Бяха се случили много неща. Имаше много за обясняване.

Дерик се приближи към нея и я погледна загрижено.

— Какво стана с бебето?

— Ш-ш-шт. — Емили се огледа, ужасена, че някой може да го чуе. — Никой не знае за това. Особено родителите ми.

Дерик повдигна вежди.

— Още ли не си им казала?

Емили поклати глава.

— Няма защо да го правя.

— Значи не си го запазила. — Устните му се изкривиха. — Освен това знам , че не си го дала на Гейл. — Той изглеждаше наранен. — Знам, че трябва да съм ти ядосан. Забърка ме в големи неприятности с тази жена.

Емили потрепери при споменаването на името на Гейл.

— Какво имаш предвид?

— Две седмици, след като ме заряза, тя ме намери под навеса в градината и ми каза, че си се отметнала от думата си. Направо се беше смахнала. Решила, че имам нещо общо с това, че съм ти помогнал да избягаш или нещо такова. Започна да хвърля разни неща по мен — торба с храна за птиците, едно гребло, после лопата. Счупи един прозорец — луда работа. Опитах се да й обясня, че нямам представа за какво говори, но тя не ми повярва. — Той прехапа устни. — Никога не я бях виждал толкова… разярена.

Емили притисна длан към устата си. Спомни си за последното послание от А., в което се намекваше, че Гейл търси бебето. Какво смяташе да направи, след като го намери? Дали щеше да я отнеме от семейство Бейкър? И каква точно беше ролята на А. в цялата тази история?

Емили почувства нечие присъствие до себе си и вдигна глава. Срещу Дерик, със странно изражение на лицето, стоеше Айзък.

— З-здрасти — рече предпазливо той. Погледът му прескочи към Дерик, след което се върна на нея.

— О! — възкликна пресилено Емили. — Айзък! Здрасти! — Тя махна с ръка към Дерик. — Това е Дерик, мой приятел. Дерик, това е, ъ-ъ-ъ… Айзък.

Дерик се ококори.

— Айзък ?

Емили си спомни за онази лятна нощ, в която бе споменала името на Айзък пред него.

— Т-трябва да тръгваме — каза Емили и се промъкна между двамата младежи. Знаеше, че Дерик няма да каже нищо, но ситуацията беше доста необичайна.

— Някой път трябва да се видим — каза Дерик, потупвайки я по рамото. — Липсваш ми.

— Аха — отвърна бързо Емили, хвана Айзък за ръката и забърза надолу по улицата. — Радвам се, че се видяхме, Дерик. Чао! — Чувстваше се кофти, че отново го беше зарязала, но не посмя да се обърне назад.

Двамата с Айзък минаха покрай един магазин за ретро играчки и празен склад, преди Айзък да се прокашля.

— Та кой беше това?

— Дерик ли? — изчурулика невинно Емили, влизайки с магазина за сладолед. Камбанките на вратата пропяха весело. — О, просто приятел, с когото се запознах миналото лято във Филаделфия.

Тя заби поглед в закаченото над щанда меню и продължи да бърбори:

— Какво ще вземеш? Чух, че черешовата ванилия е наистина страхотна. Или пък… виж! Органичен „Роки роуд“! — Осъзнаваше, че ако продължи така, Айзък няма да може да вмъкне нито дума.

— Емили.

Тя го погледна виновно. Под ярката светлина в залата очите на Айзък изглеждаха по-сини отвсякога. Той завъртя плетената гривна на китката си.