Сара Шепард - Потрес

Спенсър затвори очи и вдъхна.

— Шоколад? — рече тя след миг.

Рифър кимна.

— Нарича се „Шоколадов чукан“. Имаш наистина добро обоняние.

— Ех, ако имаше кариера в душенето на трева — пошегува се Спенсър, но дълбоко в себе си не можеше да не се почувства поласкана. Харесваше й да й казват, че е добра в нещо.

Тя се усмихна на Рифър и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори много сладък. Очите му имаха такъв обезоръжаващ златист цвят. Ако само се отървеше от тези глупави дрехи, щеше да е страхотен.

Стресната от мислите си, Спенсър побърза да възстанови сериозното си изражение. Очевидно бе започнала да се омайва от изпаренията на тревата.

— Можеш ли да опечеш това в сладкиши? — излая тя.

Рифър се прокашля и също отстъпи назад.

— Да. Имам страхотна рецепта, която мога да ти дам. — Той издърпа една папка от подредения рафт, измъкна номерирано картонче от нея и й го подаде. Надписът отгоре гласеше Магически загадъчен сладкиш .

Спенсър пъхна картончето в джоба си.

— Какво ти дължа?

Рифър махна с ръка.

— Нищо. Нали ти казах, че не съм дилър.

— Искам да ти дам нещо .

Рифър се замисли за миг.

— Можеш да ми отговориш на един въпрос. Защо искаш да те приемат в „Айви“?

Спенсър настръхна.

— Какво ти пука?

Рифър сви рамене.

— Просто не разбирам гурме клубовете. Като че ли повечето хора ги използват, за да се почувстват по-важни, но наистина ли имаш нужда някакъв си глупав клуб да ти казва, че си готина?

Лицето на Спенсър пламна.

— Разбира се, че не! И ако попиташ някой техен член, сигурна съм, че ще ти каже, че не е това причината да членува там.

Рифър изсумтя.

— Моля те. Чувал съм ги момичетата от „Айви“ на купоните. Непрекъснато парадират с разни известни имена. Уверявам те, че единствената причина да са част от този клуб, е да впечатлят родителите си или защото това автоматично ги вкарва в някаква клика. Просто е… сигурно .

Главата на Спенсър се замая.

— Убедена съм, че те не мислят така. И аз не мисля така.

— Добре. — Рифър скръсти ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава какво мислиш.

Спенсър отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Не можеше да се сети за нито една причина, която Рифър би могъл да разбере. Най-лошото бе, че той може би беше прав — може би тя наистина искаше автоматично да влезе в някоя клика. Може би искаше да впечатли родителите си, господин Пенитисъл, Амилия, Мелиса и всички в „Роузууд дей“, които не вярваха в нея. Но Рифър бе направил така, че всичко това изглеждаше пошло и повърхностно.

Той я беше описал като едно нетърпеливо, несигурно малко момиче, което просто иска да направи мама и татко щастливи, без да мисли за себе си.

— Как се осмеляваш? — изтърси тя, поглеждайки го в очите. — Кой те направи толкова велик и могъщ? Ами самият Принстън? Те приемат малцина, а отхвърлят толкова други. Очевидно не ти е проблем да бъдеш част от това !

— Кой казва, че не ми е проблем? — отвърна тихо Рифър. — Наистина не трябва…

— Да съдя за книгата по корицата, разбрах — сопна му се ядосано Спенсър. — Може би трябва да послушаш собствения си съвет. — Тя измъкна портмонето си и подаде две двайсетачки на Рифър. Той ги погледна така, сякаш бяха посипани с антракс. После Спенсър излезе от къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Студеният въздух подейства добре на пламналата й кожа. Челюстта я болеше от силното стискане.

Защо толкова много я интересуваше какво мисли за нея Рифър? Нали не бяха приятели. Въпреки това тя погледна към прозореца на спалнята му. Щорите не бяха вдигнати и Рифър не гледаше самотно навън, умолявайки я за прошка. Глупак .

Спенсър изправи рамене, слезе гордо по стъпалата и извади телефона си, за да си повика такси до мотела. Очите й се насълзиха, тя отстъпи назад и подуши коженото калъфче на телефона. Миришеше на тревата, която й беше дал Рифър.

Тя сбърчи нос, проклинайки миризмата. Тя вече не ухаеше на сладките, ароматни портокалови кори. И може би този аромат бе съществувал само във въображението й.

В събота вечерта Емили бързаше по улицата в Стария Холис, търговският район до университета, в който изобилстваше от барове, ресторанти, магазинчета за дрехи и един медиум, който гледаше на карти таро. В далечината се появи неонова табела във формата на фунийка сладолед и стомахът й се сви. Отиваше на поредната си среща с Айзък и макар тайната да й тежеше, онова шепнещо, шеметно усещане от последната им среща не я напускаше.