Сюзън Филипс - Рай в Тексас

Грейси бе попила всяка дума и макар да изгаряше от любопитство, не искаше да го дразни, затова предпочете да си държи езика зад зъбите.

Боби Том се извърна и я погледна.

— Хайде, започвай. Попитай ме как съм успял да не полудея, след като съм отраснал с такива откачалки.

— Той ми се стори… много ентусиазиран.

— Той е глупак, ето какъв е. Кметът на Телароса в Тексас е освидетелстван глупак. Цялата тази работа с Хевънфеста напълно излезе от контрол.

— А какво точно е Хевънфест?

— Това е тридневен празник, фестивал, който се провежда през октомври като част от налудничавия им план да съживят икономиката в района чрез привличане на туристи в Телароса. Спретват центъра на градчето, добавят една галерия за изкуството в Дивия запад и два-три нови ресторанта. Има прилично голф игрище, ранчо за летовници и второкласен хотел, и с това горе-долу се изчерпва всичко.

— Забрави да споменеш родното място на Боби Том Дентън.

— Не ми го напомняй.

— Каза го, все едно е нещо отчайващо.

— По-скоро е налудничаво. Мисля, че хората в Телароса са толкова изплашени как да запазят работата си, че мозъците им съвсем са изветрели.

— А защо го наричат Хевънфест?

— Хевън 9 9 Heaven — небе; преносно: рай, блаженство (англ.). — Б.пр. е първото име на града.

— Явно църквата е оказала силно влияние при основаването на някои градове в Дивия запад.

Боби Том се засмя.

— Каубоите нарекли градчето Хевън, защото там се намирал най-добрият публичен дом между Сан Антонио и Остин. Но в началото на двайсети век по-благоприличните граждани го прекръстили на Телароса.

— Разбирам. — Грейси имаше още цяла дузина въпроси към него, но усети, че не е в настроение за по-нататъшни разговори и тъй като не желаеше да го дразни, предпочете да си замълчи. Хрумна й, че да си знаменитост си има и своите отрицателни страни. Ако можеше да се съди по разговорите от тази сутрин, изглежда ужасно много хора искаха да получат частица от Боби Том Дентън.

Телефонът зазвъня. Боби Том въздъхна и разтри очите си.

— Грейси, имаш ли нещо против ти да поемеш обажданията и да казваш на който и да се обади, че съм на голф игрището?

По принцип Грейси не беше привърженик на лъжите, но той изглеждаше толкова изтощен, че тя се съгласи да направи това, за което я помоли.

След още седем часа Грейси с недоумение се взираше в олющената червена врата на един занемарен бар в Мемфис със странното име „Бар на лъжците“.

— Изминахме стотици километри, за да дойдем тук?

— За теб ще е полезен житейски урок. Друг път стъпвала ли си в бар?

— Разбира се, че съм стъпвала в бар. — Не сметна за необходимо да му признае, че говореше за бар към един съвсем приличен ресторант. Докато този бар тук се отличаваше само с неоновата си реклама, оформена като голяма, но пречупена буква „М“, унило примигваща над един мръсен прозорец, насред някаква окаяна уличка, чийто тротоар отпред бе заринат с боклуци. Но тъй като той вече я бе задържал при себе си по-дълго, отколкото бе очаквала, не желаеше повече да му възразява, макар в същото време да не искаше да изостави отговорността си.

— Опасявам се, че не разполагаме с време за това заведение.

— Грейси, скъпа, ако не свикнеш да приемаш живота по-безгрижно, ще те тресне някой инфаркт още преди да си прехвърлила четирийсетте.

Тя нервно захапа долната си устна. Вече беше събота вечерта. Заради това отклонение им оставаше да пропътуват още хиляда сто и двайсет километра до Телароса. Напомни си обаче, че не бяха длъжни да се появят в градчето преди понеделник сутринта, така че все пак разполагаха с достатъчно време, освен ако Боби Том не се впуснеше в някакви много продължителни забавления. Но дори и така не беше спокойна.

Все още не можеше да повярва, че бе решил да стигне до Телароса по пътя, минаващ през Мемфис, когато — както на няколко пъти бе изтъкнала — според пътната карта в жабката най-прекият път беше през Сейнт Луис. Но той не спираше да твърди, че не би могъл да я остави да пропилее нито ден повече от живота си, което неминуемо щяло да се случи, ако не посетят най-приятното място за забавления на изток от река Мисисипи. Само допреди няколко минути тя си бе въобразявала, че ще я отведе в някакъв малък, но изискан и скъп ресторант, може би с френска кухня.

— Не можем да останем много дълго — твърдо му заяви тя. — Ще са ни необходими още няколко часа път с колата, за да наваксаме това отклонение, преди да потърсим къде да пренощуваме.