Сюзън Филипс - Рай в Тексас

— Казвам се Джим.

— Добре тогава, Джим — рече мрачно Боби Том. Може би все още не беше прекалено късно. Може би е имала възможност да премисли нещата и той ще успее да я убеди да промени решението си. Закле се пред Всевишния, че ако тя се омъжи за него, ще й купи старчески дом като подарък за първата годишнина от сватбата им. Ала преди това трябваше да я открие. След това да я убеди, че я обича повече, отколкото някога си бе представял, че ще обича жена. Трябваше да стори всичко възможно, за да я накара да му прости.

Надигна се от леглото.

— Трябва да изляза оттук.

— Съдия Гейтс още не е определил гаранцията — отвърна Джимбо, демонстрирайки явното си удоволствие от нещастието му.

Боби Том се изправи с мъка на крака, пренебрегвайки острото парене в стомаха си и пулсиращата болка в коляното.

— И кога ще го направи?

— Рано или късно. — Джимбо извади клечка за зъби от джоба на ризата си и я затъкна в ъгъла на устата си. — Съдията никак не обича да му се обаждам много рано сутринта.

Въпреки замъгленото си зрение Боби Том успя да различи стрелките на часовника на стената от другата страна на решетките.

— Вече е почти девет.

— Ще му се обадя, когато имам възможност. Хубаво е, че си богат, защото срещу теб има сериозни обвинения: побой, нарушаване на обществения ред, нанасяне на значителни щети върху обществена собственост, съпротива при арест. Съдията никак няма да е във възторг от теб.

С всяка изминала секунда Боби Том се чувстваше все по-нещастен. Всеки миг зад решетките отдалечаваше още повече Грейси от него. Защо миналата нощ се държа като такъв негодник? Защо не преглътна гордостта си и не хукна след нея още тогава, не падна на колене и не й каза, че съжалява? Вместо това изгуби ценно време да се прави на корав пич и надрънка куп глупости, само и само да не се изложи пред приятелите си, което от самото начало си беше изгубена кауза, още след жалкото му представление пред онзи микрофон. Вече дори не си спомняше защо толкова много държеше на мнението им. Забавляваше се с приятелите си, ала не с тях искаше да прекара живота си, нито пък те да му родят деца.

Не можа да скрие отчаянието и тревогата си, когато се отпусна върху решетките.

— Ще направя каквото трябва, но не точно сега. Нуждая се само от два часа. Трябва да открия Грейси, преди да е напуснала града.

— Никога не съм си и помислял, че ще доживея деня, в който ще се направиш на глупак заради жена — рече Джимбо подигравателно, — но снощи ти определено го постигна. Факт е, че тя не те иска, Би Ти, и вече всички го знаят. Предполагам, че пръстените ти от Суперкупата не са й достатъчни.

Боби Том сграбчи решетките.

— Само ме пусни оттук, Джимбо! Трябва да я намеря!

— Твърде късно. — Негодникът му отправи още една от подигравателните си усмивки и бодна с клечката за зъби Боби Том в гърдите. Токовете на обувките му потракваха самодоволно върху твърдите теракотени плочки, докато вървеше към вратата, след което изчезна зад нея.

— Върни се тук, кучи сине! — Боби Том се опита да промуши лице между железните пръти на решетката. — Зная правата си и искам адвокат! Искам адвокат веднага!

Вратата остана плътно затворена.

Стрелна поглед към часовника. Може би тя не планираше да тръгне днес. Може би щеше да остане още малко. Но не го вярваше. Снощи я нарани толкова много, че тя щеше да се махне колкото се може по-бързо.

— Имам право на телефонен разговор! — изкрещя Боби Том.

— Ей, ти, млъквай!

За пръв път осъзна, че не е сам. В градския затвор имаше само две малки килии и леглото в съседната бе заето от опърпан представител на човешката раса със зачервени очи и рунтава брада.

Боби Том не му обърна внимание и продължи да крещи.

— Имам право на телефонен разговор! Искам веднага да се обадя!

Никой не му отговори.

Закуцука трескаво из килията. Раненото коляно се подаваше през скъсания плат на джинсите, повечето от копчетата на ризата му липсваха, заедно с част от ръкава, а кокалчетата на ръцете му сякаш бяха прекарани през месомелачка. Върна се при желязната решетка и отново започна да вика, но пияницата в съседната килия бе единственият, който го удостои с отговор.

Минутите се нижеха мъчително. Знаеше какво удоволствие изпитва Джимбо да го види в това състояние, но не му пукаше. Гласът му пресипна, но не можеше да мълчи. Опита се да си каже, че се държи глупаво и няма никаква логика в настоятелността му, но паниката му не стихваше. Ако веднага не се добереше до Грейси, щеше да я изгуби завинаги.