Сюзън Филипс - Рай в Тексас

Когато излезе от пикапа си, колата на Сузи спря на алеята зад него. Тя му махна леко, докато излизаше от колата си, сетне я заобиколи, за да отвори багажника. Стигна при нея, тъкмо когато тя вадеше голям кашон от багажника.

— Какво е това?

— Старите ти купи от началното училище до завършването на гимназията.

Той взе кашона от ръцете й.

— Не си го смъкнала сама от тавана, нали?

— Качих се няколко пъти.

— Трябваше да ми се обадиш.

Майка му сви рамене. Той видя сенките под очите й и забеляза леката бледност на лицето й. Сузи винаги се бе грижила толкова добре за себе си, че той никога не си бе помислял, че остарява, но този следобед всяка една от петдесет и двете години й личаха, че дори можеха да се прибавят и няколко отгоре. Освен това изглеждаше много нещастна и се почувства виновен, че може би той е причината за тези тъмни кръгове. Думите на Грейси изплуваха в съзнанието му и го накараха да се почувства още по-зле. Беше се опитала да му каже, че майка му се нуждае от подкрепата му, но той не бе пожелал да я чуе.

Боби Том премести кашона под мишницата си и се покашля.

— Съжалявам, че напоследък не можах да прекарвам повече време с теб. Работихме по дванайсет часа на ден и… ами, бях зает — завърши неубедително.

Тя явно не искаше да го погледне в очите.

— Зная защо не идваш у дома и съжалявам. — Гласът й леко потрепери. — Вината е моя. Зная го.

— Мамо…

— Повече няма да го видя. Обещавам ти.

Заля го огромна вълна на облекчение. Въпреки факта, че Уей Сойър беше героят на града, имаше нещо в този мъж, което Боби Том никак не харесваше. Плъзна ръка по раменете й и я прегърна.

— Радвам се.

— Беше… трудно е да се обясни.

— Не си длъжна да го правиш. Просто ще го забравим.

— Да. Така навярно ще е най-добре.

Пръстите на свободната му ръка се преплетоха с нейните и той я поведе към къщата.

— Какво ще кажеш да ви заведа двете с Грейси на вечеря? Може да отидем в заведението на О’Лиъри.

— Благодаря, но имам заседание на Комитета.

— Изглеждаш уморена. Може би трябва да го даваш малко по-кротко.

— Добре съм. Просто миналата вечер четох до късно. — Тя мина пред него по бетонните стъпала, които водеха до малката площадка. Ръката й се протегна машинално да завърти дръжката, но вратата беше заключена. Той понечи да натисне звънеца, ала ръката му застина във въздуха, когато тя започна да дърпа дръжката като обезумяла.

— По дяволите!

— Заключено е — рече той, изумен от държанието й.

— Отговори ми! — Тя заудря с юмрук по вратата, а лицето й се сгърчи от отчаяние. — Отговори ми, по дяволите!

— Мамо? — обзе го страх и Боби Том остави кашона с купите на площадката.

— Защо той не ми отговаря? — извика тя, докато по страните й се стичаха сълзи. — Защо не е тук, за да ме посрещне?

— Мамо? — Той се опита да я притегли в обятията си, но тя се възпротиви. — Мамо, всичко е наред.

— Искам си съпруга!

— Зная. — Боби Том я улови за ръцете. Раменете й натежаха и той не знаеше как да й помогне. Мислеше, че през годините болката й от загубата на баща му е стихнала, ала мъката й изглеждаше все така силна, както в деня на погребението му.

Грейси отвори вратата в отговор на тропането, ала усмивката й помръкна, когато видя състоянието на Сузи.

— Какво не е наред? Какво се е случило?

— Ще я заведа у дома — рече той.

— Не! — Сузи се изскубна от ръцете му и изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Съжалявам. Аз… извинявам се и на двамата. Не зная какво ми стана, толкова се срамувам.

— Не е нужно да се срамуваш. Аз съм ти син.

Грейси излезе на верандата.

— Идването ти тук е извадило наяве всички болезнени емоции. Не би била човешко същество, ако не реагираш.

— Все пак това не е извинение. — Сузи се усмихна на двамата със слаба, неубедителна усмивка. — Вече съм добре — наистина съм добре — но не мисля, че мога да вляза вътре. — Посочи към кашона. — Имаш ли нещо против да сложиш тези неща на полицата в спалнята? Боби Том ще ти покаже къде стоят.

— Разбира се — отвърна Грейси.

Той улови ръката на майка си.

— Ще те закарам до вкъщи.

— Не! — Тя се отдръпна рязко и за негово безпокойство отново се разплака. — Не, няма да идваш! Искам да остана сама. Искам всички да ме оставите сама! — Притисна ръка към устата си и се затича към колата си.

Боби Том потърси очите на Грейси и я погледна безпомощно.

— Трябва да се уверя, че ще се прибере благополучно. Ще се върна.

Младата жена кимна.