Сюзън Филипс: Рай в Тексас

Когато Уилоу, шеф на студиото „Уиндмил“, й предложи работа като асистент на продукция, Грейси направо не можеше да повярва на късмета си. Макар че длъжността беше на най-ниското ниво в йерархията, а заплатата — доста скромна, Грейси категорично възнамеряваше да докаже, че може да напредне бързо в бляскавата си нова професия.

— Господин Ден… ъъ, Боби Том… има ли някаква причина, поради която все още не си се явил за началото на снимките?

— О, има една доста основателна причина. Искаш ли ментови дражета? Тук някъде в бюрото трябва да се намира цяло пакетче. — Започна да опипва ръбовете на гранитния плот. — Май ми е трудно да напипам чекмеджетата. Опасявам се, че ще ми е нужно длето, за да ги отворя.

Тя се усмихна, но още в следващия миг осъзна, че той отново избягна отговора на въпроса й. Ала тъй като тя бе свикнала да разговаря с разсеяни хора, реши да подходи от съвсем друга посока.

— Имаш необикновена къща. Отдавна ли живееш тук?

— От две години. Самият аз не я харесвам много, но архитектката наистина се гордее с нея. Нарича я градско жилище от Каменната ера с японско и таитянско влияние. Аз бих я нарекъл просто „грозна“. Но изглежда се хареса на хората от списанието, защото я снимаха многократно. — Той се отказа от търсенето на бонбончетата и отпусна ръка върху клавиатурата на компютъра. — Понякога се прибирам у дома и намирам череп на крава да лежи до ваната или кану насред дневната, всички онези странни неща, изтипосани в снимките от списанията, за да изглеждат по-достоверни, макар че нормалните хора никога не държат такива глупави вещи в домовете си.

— Сигурно е трудно да живееш в къща, която не ти харесва.

— Притежавам цял куп, така че няма голямо значение.

Тя примигна от изненада. Повечето хора, които познаваше, трябваше да работят цял живот, за да изплатят една къща. Искаше да го попита колко къщи притежава, но реши, че няма да е разумно да се разсейва от основната си мисия, заради която бе тук. Телефонът отново започна да звъни, но и този път домакинът й дори не го погледна.

— Това е първият ти филм, нали? Винаги ли си искал да бъдеш актьор?

Той я погледна неразбиращо.

— Актьор? О, да… отдавна искам.

— Вероятно нямаш представа, че отлагането на снимките дори само с един ден струва хиляди долари. Студиото „Уиндмил“ е малко и независимо, така че не може да си позволи такива разходи.

— Ще ми ги приспаднат от хонорара.

Перспективата явно не го притесняваше и тя го изгледа замислено. Той си играеше с мишката, поставена върху сива подложка до клавиатурата. Пръстите му бяха дълги и тънки, а ноктите — късо изрязани, но китката му, показваща се от маншета, изглеждаше здрава и силна.

— Тъй като нямаш голям опит като актьор, ми хрумна, че може да си малко изнервен заради цялата тази работа. Ако се страхуваш…

Той се изправи зад бюрото и заговори меко, но с определена настойчивост, която досега не бе доловила в интонацията му.

— Боби Том Дентън не се страхува от нищо, скъпа. Запомни го.

— Всеки се страхува от нещо.

— Не и аз. Когато си прекарал по-голямата част от живота си, изправен срещу единайсет яки мъжаги, готови на всичко, за да ти изтръгнат червата през носа, такива неща като правенето на филми нямат голямо въздействие.

— Разбирам. Все пак вече не си футболист.

— О, аз завинаги ще си остана футболист, по един или друг начин. — За миг си помисли, че зърна някаква пустота в очите му, нещо като отчаяние. Но той говореше толкова сухо и делово, че тя реши, че само така й се е сторило.

Боби Том заобиколи бюрото и се приближи към нея.

— Може би ще е по-добре да се обадиш по телефона и да съобщиш на шефката си, че в един от близките дни ще бъда там.

Той най-после успя да я ядоса. Младата жена се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и четири.

— Ще кажа на шефката си единствено, че утре следобед двамата ще отлетим за Сан Антонио и оттам ще продължим за Телароса.

— Ние?

— Да. — Още от самото начало знаеше, че трябва да е твърда с него, иначе той ще спечели незаличимо предимство пред нея. — В противен случай ще се озовеш насред много неприятен съдебен процес.

Той почеса брадичката си замислено.

— Мисля, че спечели, скъпа. Кога е полетът ни?

Тя го изгледа подозрително.

— В дванайсет и четирийсет и девет.

— Добре.

— Ще дойда да те взема в единайсет. — Внезапната му капитулация я изпълни с подозрение и думите й прозвучаха повече като въпрос, отколкото като заявление.