Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Следваше официалният фотопортрет на Фийби Съмървил Кейлбоу, сегашният собственик на „Чикаго Старс“. До него бе снимката на Дан Кейлбоу от времето, когато беше старши треньор, а не президент на клуба. Моли изгледа с усмивка физиономията на темпераментния си зет. Дан и Фийби се грижеха за нея, откакто Моли беше на петнайсет. Дори и в най-лошите си дни двамата бяха за нея по-добри родители, отколкото Бърт Съмървил в най-добрите си.

Тук беше и снимката на Рон Макдърмит, дългогодишен управител, или просто чичо Рон за децата. Фийби, Дан и Рон правеха всичко по силите си, за да се справят не само с огромната и всепоглъщаща работа, каквато бе ръководството на отбор от НФЛ, но и със семейния живот. С течение на годините бяха извършили няколко реорганизации, една от които върна Дан в „Чикаго Старс“, след като го бе напуснал.

Моли се отби в дамската тоалетна. Преметна палтото си върху умивалника и се огледа критично в огледалото. При все че късата несиметрична подстрижка подчертаваше очите й, тя не се бе задоволила с постигнатото и бе боядисала тъмнокестенявата си коса в яркочервено. И сега приличаше на кардинал.

Новият цвят на косата й придаваше блясък на иначе бледото й лице. Не че се оплакваше от външния си вид. Все пак имаше прав нос и хубави устни. Вървяха в комплект с нормална фигура — нито прекалено слаба, нито прекалено пълна, но здрава и гъвкава, за което беше благодарна на съдбата. Един кратък поглед към гърдите й потвърди за пореден път, че макар да бе дъщеря на вариететна танцьорка, в това отношение природата доста я бе ощетила.

Но очите й бяха красиви и леко скосени, което според Моли й придаваше тайнствен вид. Като малка обичаше да закрива долната половина на лицето си, представяйки си, че е неотразима арабска шпионка.

Въздъхна и се зае да почисти мръсотията от панталоните си, а сетне избърса грижливо любимата си, но доста износена чанта „Прада“. След като свърши, грабна палтото си, купено на разпродажба в „Таргет“, и се запъти към кабинета на сестра си.

Беше първата седмица на декември и част от персонала вече се беше заел с коледната украса. На вратата на кабинета на Фийби висеше последното творение на Моли — рисунка на Дядо Коледа, облечен в екип на „Чикаго Старс“. Тя надникна вътре и обяви:

— Ето я и леля Моли!

По-голямата й сестра, ослепителна блондинка, захвърли писалката си така бързо, че златните й гривни издрънчаха.

— Слава богу! Гласът на разума е точно това, от което се нуждая в момента… Господи! Какво си направила с косата си?

С облака светлоруса коса, кехлибарени очи и умопомрачителната си фигура Фийби приличаше на Мерилин Монро. Сигурно точно така щеше да изглежда актрисата, ако бе доживяла четирийсет години. Макар че Моли не можеше да си представи Монро с петно от сладко от грозде върху блузата си. Каквото и да правеше със себе си младата жена, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде красавица като сестра си. Но не й завиждаше. Само най-близките й знаеха колко бе страдала Фийби заради пищното си съблазнително тяло и неустоимия чар на фатална жена.

— О, Моли… само не отново! — простена Фийби. Едновременно ужасеният и потресен поглед на сестра й накара девойката да съжали, че не си бе сложила шапка.

— Успокой се де! Нищо лошо няма да се случи!

— Как да се успокоя? Всеки път, когато издевателстваш над косата си, ни сполетява поредният инцидент .

— Много отдавна приключих с инцидентите — изсумтя Моли сърдито. — Не може ли човек да си боядиса косата?

— Не ти вярвам! Пак се каниш да направиш нещо откачено, нали?

— Нищо подобно! — Ако си го повтаряше достатъчно често, може би сама щеше да си повярва.

— Тогава беше само на десет години — промърмори Фийби. — Най-умната и най-примерната ученичка в интерната. Но после най-неочаквано си отряза косите и сложи димка в столовата.

— Това беше само химически експеримент на едно надарено дете!

— Ами като стана на тринайсет? Беше тиха. Прилежна. След онази димка нямаше никакво провинение. Докато не започна да си ръсиш косите с желатин на прах. И тогава хоп — нова бомба! На бърза ръка си опаковала всички колежански награди на Бърт, обадила си се на една фирма за събиране на отпадъци и си им наредила да ги изхвърлят.

— Признай поне, че ти хареса, когато ти разказах за това.

Но Фийби вече беше набрала скорост и нямаше намерение нищо да признава.

— Минаха още четири години. Поведението ти беше за пример. Постигна бляскави успехи в училището. Двамата с Дан те приехме в нашия дом, в сърцата ни. При дипломирането трябваше да говориш от името на целия випуск. Имаше хубав дом, семейство, което те обичаше… Освен това те бяха избрали за вицепрезидент на училищния съвет, така че откъде да ми дойде наум да се разтревожа, когато боядиса косата си на оранжеви и сини ивици?