Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Точно това трябваше да направи, ала нямаше намерение да му играе по свирката. Едно заядливо дяволче вътре в нея отвърна предизвикателно:

— Няма да стане! Разбира се, ти като спортист не можеш да го проумееш, но за да съсредоточа мислите си в работата си, аз наистина се нуждая от спокойствие и тишина.

Кевин явно схвана обидата, но предпочете да я пренебрегне.

— Аз оставам тук.

— И аз — не се даваше Моли.

Съдейки по стиснатите му устни и намръщеното му лице, не бе трудно да се досети, че едва се сдържаше да не я изхвърли, но не се осмеляваше, все пак тя бе сестра на шефката му. Вместо това той бавно напълни чашата си с мляко и се облегна на ръба на кухненския плот.

— Вилата е голяма. Ще си я поделим.

Тя отвори уста, за да му нареди да си обира крушите, но нещо я възпря. Може би идеята не беше чак толкова откачена. Най-добрият начин да се справи с безумното си увлечение по него бе да открие, че под маската на неустоим красавец се крие един гаден Слидерин. Не беше увлечена по истинския Кевин, защото всъщност не го познаваше. Вместо това я привличаше илюзията за Кевин, с великолепно тяло, чувствен поглед и излъчване на победител.

Наблюдаваше го как изпи чашата си мляко. Само едно оригване. Щеше да й бъде достатъчно. Нищо не я отвращаваше повече от мъж, който се оригва… или се чеше по чатала… или има просташки маниери на хранене. Или пък разните загубеняци, които се опитват да впечатлят жените, размахвайки тлъсти пачки с банкноти, защипани с една от онези безвкусни метални щипки.

Може би носи на врата си златна верига? Моли потръпна. Сигурно е така. Или е побъркан на тема оръжия? Или любимото му обръщение е: „Как си, пич?“. Дори и след милион години нямаше да заприлича на Дан Кейлбоу.

Да, несъмнено безброй капани дебнеха господин Кевин Аз-съм-супер-секси-с-невероятни-зелени-като-тревата-на-стадиона-очи Тъкър. Едно оригване… едно драпане по чатала… дори и най-слабото проблясване на нещо златно около врата му…

Осъзна, че се усмихва.

— Добре. Можеш да останеш.

— Благодаря ти, Дафни. — Той пресуши млякото в чашата си, но не се оригна.

Моли присви очи и си напомни, че докато куотърбекът продължава да я нарича „Дафни“, тя е почти в безопасност.

Взе лаптопа си и го отнесе в мансардата. Постави го върху бюрото заедно със скицника си. Реши да поработи върху ръкописа на „Дафни се претъркулва“ или над новата си статия „Свалки — докъде да стигнем?“.

Много далеч.

Определено сега не беше подходящото време да мисли за секс, дори и за тийнейджърската му версия.

От долния етаж се разнесе рев на футболни запалянковци. Очевидно Кевин бе донесъл видеозапис на мача, за да анализира играта. Младата жена се запита дали някога е посягал към книга, гледал ли е поне един свестен филм и въобще правил ли е нещо, което да не е свързано с футбола.

Е, това не я засягаше. Време беше да се залавя за работата си. Отпусна единия си крак върху гърба на Ру и се загледа през прозореца към белите гребени на вълните по сивкавите ледени води на езерото Мичиган. Може би Дафни ще реши да се върне късно през нощта в дома си и ще завари всичко потънало в мрак. Тъкмо прекрачва прага, Бени изскача отнякъде и…

Не, трябва да престане да черпи сюжетите за историите си от собствените си преживявания.

Добре… Отвори скицника си. Дафни може да реши да си нахлузи маска от онези за Хелоуин и да го изплаши… Не, това вече го беше използвала в „Дафни сади тикви“.

Определено беше време да звънне на някоя приятелка. Грабна телефона и набра номера на Джанин Стивънс, нейна добра приятелка, автор на няколко книги. Макар Джанин да пишеше за младежи, те споделяха близки възгледи и често си разменяха идеи.

— Слава богу, че се обади! — зарадва й се Джанин. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб!

— Случило ли се е нещо?

— Всичко се оплеска! Някаква жена с огромна коса от НДНА се добра до микрофона на репортера от сутрешните новини и очерни книгите за деца като оръжие за пропагандиране на хомосексуализма.

— Е, нека си дрънка, какво от това?

— Моли, тя показа екземпляр от „Толкова ми липсваш“! Твърдеше, че книгата била ярък пример за мръсотията, която тласкала децата към перверзии.

— О, Джанин, това е ужасно!

Тринайсетгодишната героиня в романа „Толкова ми липсваш“ се опитваше да разбере защо по-големия й талантлив брат е унижаван и преследван от съучениците си, които го смятат за обратен. Затрогваща, умна и прекрасно написана книга…