Сюзън Филипс - Кой би повярвал

В началото колебливо, а след това с повече ентусиазъм, Кейн й разказа за участъка земя, който бе оглеждал на изток, близо до Далас.

— Какво би казала, ако построя нова предачна фабрика? Реколтата от памук, тук в Тексас, обещава да бъде много по-добра отколкото в Южна Каролина. И Далас изглежда добро място, където могат да се отглеждат деца — той погледна към нея. — Или може би искаш да се върнем в Южна Каролина и да построим още една предачница? Каквото и да пожелаеш, аз съм съгласен на всичко.

Кит се усмихна.

— На мен ми харесва Тексас. Тук е най-подходящото място за нас. Нова земя и нов живот.

Известно време яздиха в щастливо мълчание. Накрая Кейн заговори отново.

— Ти така и не ми каза, кой купи „Райзън Глори“ . Десет долара за акър! Все още не мога да повярвам, че си я дала на безценица!

— Той е много специален човек! — Кит се усмихна лукаво. — Може би си го спомняш. Магнус Оуен.

Кейн отметна назад глава и се разсмя.

— Магнус притежава плантацията, а Софрония — парите ти?!

— Стори ми се, че така е справедливо.

— Много правилно.

Дълбоките, прохладни сенки на нощта паднаха върху тях, когато навлязоха в малкия безлюден каньон. Кейн завърза конете към ствола на една черна върба, взе одеялото привързано към седлото и хвана Кит за ръка. Бе я довел до брега на малка ленива река, която се виеше из скалите на каньона. Луната изгряваше — голямо сияещо кълбо, което скоро щеше да ги окъпе в сребърна светлина.

Той погледна към жена си. Тя бе облякла една от фланелените му ризи, чифт светлобежови панталони и нахлупила мъжка шапка.

— Не изглеждаш много по-различно от нощта, когато те свалих от оградата на двора ми. Разбира се, сега никой не би могъл да те сбърка с момче.

Той плъзна поглед по гърдите й, които ясно се очертаваха, дори под широката му риза, и за негова радост, Кит се изчерви. Кейн разстла одеялото, свали най-напред нейната, после и своята шапка и ги захвърли на мъхестата земя. Докосна малките сребърни обеци на ушите й, после погали косата й стегната в кок на тила.

— Искам да пусна косата ти.

Кит кимна в мълчаливо съгласие.

Той извади внимателно една по една фибите и ги пусна в собствената си шапка. Когато блестящият облак на косата й най-накрая се разстла на свобода, той го взе в ръце и го поднесе към устните си.

— Господи, колко много ми липсваше!

Кит го прегърна и вдигна глава да го погледне в очите.

— Нашият брак съвсем не може да се нарече приказен, нали мили мой?

Кейн й се усмихна нежно.

— Права си. И двамата сме избухливи и упорити. Мисля, че още много пъти ще се караме.

— Имаш ли нещо против това?

— Не бих го сменил за нищо друго на света!

Тя притисна буза към гърдите му.

— Приказните принцове винаги са ми изглеждали скучни.

— Моята дива роза от дълбините на гората! На нас двамата никога няма да ни бъде скучно!

— Как ме нарече?

— Не е важно — и той заглуши с устни следващите й въпроси. — Изобщо не е важно.

Нежната целувка се превърна в яростна и ги възпламени. Кейн прекара пръсти през косата й, после обгърна лицето й с дланите си.

— Съблечи се за мен, сладката ми — стенейки помоли той. — Толкова дълго време съм си мечтал за това…

Кит знаеше как да го направи, за да му достави най-голямо удоволствие. С кокетна усмивка, събу ботушите и чорапите, след това свали панталоните си. Той изпъшка, като видя, как фланелената риза, прикрива скромно ханша й. Възпламени го още повече, като издърпа дългите си бели женски гащи и ги захвърли настрана.

— Под тази риза нямам нищо. Изглежда съм забравила да си облека камизолата. Ъъъ… Нарочно!

Той едва успя да се въздържи, да не й се нахвърли.

— Ти си безсрамница, мисис Кейн!

Тя протегна ръка към най-горното копче на ризата си.

— Сега ще разбереш, колко съм безсрамна, мистър Кейн!

Никога дотогава копчетата не бяха се откопчавали толкова бавно, сякаш всяко се поддаваше след огромно усилие. Дори когато последното излезе от илика, тежката материя на дрехата не пожела да се разтвори.

— Ще броя до десет — дрезгаво я предупреди той.

— Брой колкото си искаш, янки! От това няма да ти стане по-добре!

С дяволита усмивка тя започна да смъква ризата милиметър по милиметър, докато най-накрая застана гола пред него.

— Оказва се, че не помня — промърмори той задавено, — колко си красива. Ела при мен, любов моя!

Тя пристъпи по хладната земя. Когато го доближи, се притесни, че няма да може да го задоволи. Какво щеше да стане, ако раждането я беше променило по някакъв начин?