Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Вероника пренебрегна обвинението и отпи от чая.

— Но, мила моя, ти никога не си ме питала!

— Дори и не ми е дошло на ум!

— Ти просто се ядосваш, защото е писал на мен, а не на теб!

На Кит й се прииска да я шамароса, но както обикновено Вероника беше права.

— Сигурна съм, че в писмата си се опитваш да го съблазниш.

Вероника се усмихна.

— За съжаление, не! Това просто е неговия начин да бъде по-близо до теб. Той знае, че ако нещо се случи, аз веднага ще му съобщя.

Кит се почувства зле.

— Значи той знае за Бет и въпреки това не се върна.

Вероника въздъхна.

— Не, Кит, той не знае нищо за нея, и аз не съм сигурна, че постъпих правилно, като не му казах. Но реших, че не аз съм тази, която трябва да му съобщи новината. Няма да понеса, ако някой от вас двамата бъде наранен още по-силно, отколкото вече е.

Напълно забравила гнева си, Кит притисна Вероника.

— Моля те, разкажи ми всичко, което знаеш за него.

— Първите няколко месеца, той пътува с параходите по реката и преживяваше от това, което печелеше от играта на покер. След това се премести в Тексас, където се нае да охранява една от линиите на пощенския дилижанс. Отвратителна работа, ако питаш мен. После беше пастир на едър рогат добитък. Сега е управител на игралния дом в Сан Карлос.

Болеше я докато слушаше. Старата история се повтаряше. Кейн се бе оставил на течението.

Кит се добра до Тексас едва през втората седмица на ноември. Пътуването беше дълго и много трудно, защото не беше сама.

Безграничните пустинни пространства на Тексас я поразиха. Беше толкова различно от Южна Каролина — безкрайната прерия на Източен Тексас, обрасла само с трева, преминаваше към вътрешността на щата в назъбени скали, по които растяха самотни дървета, а по суровите хълмисти местности, носени от вятъра, се търкаляха големи кълба от изсъхнали храсти. Разказаха й, че по време на дъждовете, каньоните се препълвали с вода, която отнасяла цели стада добитък, а лятното слънце така изгаряло земята, че се получавали дълбоки пукнатини. И въпреки това, нещо в тази дива страна я привличаше. Може би това беше предизвикателството, което отправяше към тези, които искаха да я покорят.

Колкото повече приближаваше към Сан Карлос, толкова повече нарастваше неувереността й в правилността на предприетото пътуване. Въпреки отговорностите, които имаше сега, бе изоставила всичко и бе тръгнала да търси мъжа, който никога не й беше казал, че я обича.

Докато се качваше по дървените стъпала пред игралния дом „Жълтата роза“, стомахът й се стегна в болезнен възел. Последните няколко дни почти не беше в състояние да яде, а тази сутрин, дори апетитната миризма от кухнята на хотел „Ранчеро“ не можа да я изкуши. Дълго се беше занимавала с тоалета си, няколко пъти сменя прическата си, като вдигаше косите си по един, после по друг начин, пробва почти всички рокли, като непрекъснато си напомняше да не пропусне да закопчее някоя кукичка или копче.

Най-накрая реши да облече гълъбовосивата рокля с розовите волани, която носеше в деня на пристигането си в „Райзън Глори“ , като прибави шапка и воал в същия цвят. По някакъв начин я утешаваше илюзията — сякаш всичко започваше отново. Само роклята й стоеше по различен начин, стегната около наедрелите й гърди, което й напомняше, че всичко се променя.

Ръката й, облечена в ръкавица, трепереше леко, когато посегна към летящата врата водеща в салона на игралния дом. Поколеба се за момент, после бутна силно и пристъпи вътре. Беше научила, че „Жълтата роза“ е най-доброто и скъпо заведение в Сан Карлос. Стените му бяха покрити с червено-златни тапети, от високия таван се спускаше кристален полилей. Махагоновият плот на бара се простираше по цялата дължина на помещението. Зад него на стената висеше картина, на която бе изобразена полулегнала в легло гола жена, с тицианови къдрици и жълта роза между зъбите. Тя бе нарисувана на фона на картата на Тексас, като главата й лежеше близо до Тексаркана, а краката й стигаха до поречието на Рио Гранде. Тази картина даде на Кит нова доза смелост. Нарисуваната жена й напомняше на Вероника.

Поради ранния час, вътре имаше малко посетители. Един по един те замълчаха и се обърнаха към нея заинтригувани. Въпреки че лицето й бе покрито от воала, облеклото и маниерите й показваха, че тя не е от тези жени, които посещават подобни места, дори и толкова елегантни, като „Жълтата роза“.

Барманът нервно се изкашля.