Сюзън Филипс - Кой би повярвал

— Но защо?

— Ще ти изпратя обратно екипажа вдругиден — обясни, без да отговаря на въпроса й. — Дотогава ще съм се махнал от там.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

Както и преди, не я погледна, хвърли риза в чантата и бавно й отвърна:

— Напускам те.

Тя промърмори нещо в знак на протест.

— По-добре да си тръгна сега, докато все още не съм паднал в собствените си очи. Но не се притеснявай. Най-напред ще се видя с адвоката си, и ще ти прехвърля собствеността върху „Райзън Глори“ . Така няма да се притесняваш, че скъпоценната ти плантация, ще ти бъде отнета отново.

Сърцето на Кит блъскаше в гърдите й, като крилата на птица хваната в капан.

— Не ти вярвам. Не можеш просто да си тръгнеш. Какво ще стане с предачницата?

— Сега с нея може да се справи и дете. А може и да я продам. Вече имам предложение — той взе набор от четки от бюрото и ги хвърли при останалите неща в чантата. — Уморих се да се боря с теб, Кит. Сега имаш поле за действие.

— Но, аз не искам да си отиваш! — думите изскочиха спонтанно от устата й, но бяха верни и тя не пожела да ги върне обратно.

Най-накрая той я погледна. Устните му се извиха в насмешка.

— Изненадан съм! Ти се опитваш да се отървеш от мен по всякакъв начин, още откакто беше на осемнадесет.

— Но това е съвсем различно. „Райзън Глори“ …

Кейн удари с длан по дървената табла на старинния креват с такава сила, че той завибрира.

— Не искам да чувам за „Райзън Глори“ ! Никога повече не искам да чувам това име! Дяволите да го вземат, Кит, това е просто памукова плантация! Не е светиня!

— Ти не разбираш! Никога не си го разбирал! „Райзън Глори“ е всичко, което някога съм имала!

— Да, заявявала си ми го, и то неведнъж — тихо отвърна той. — Може би сега трябва да се опиташ да разбереш как стоят нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кит и се хвана за колоната на леглото за подкрепа.

— Искам да кажа, че не умееш да даваш. Също, като майка ми. Взимаш от мъжа всичко, докато го изсушиш. Но да бъда проклет, ако свърша като баща ми! Ето, затова те напускам.

— Между мен и Розмари няма нищо общо! Ти просто не можеш да приемеш факта, че не ти позволявам да властваш над мен!

— Никога не съм желал да властвам над теб! — въздъхна Кейн. — И не съм искал да те притежавам, независимо колко пъти съм го казвал. Ако имах нужда от жена, която мога да тъпча в краката си, щях да се оженя много отдавна. Никога не съм искал да играеш по моята свирка, Кит. Но, по дяволите, ако играя по твоята… — той затвори чантата и започна да стяга кожените й ремъци. — Когато се оженихме… след онази, първата нощ… си въобразих, че между нас всичко ще бъде наред. След това започнаха неприятностите и реших, че съм бил глупак. Но когато дойде при мен, само в черната си нощница, изглеждаше толкова изплашена и изпълнена с решителност да постигнеш своето, че забравих всички глупости и ти позволих да се промъкнеш отново под кожата ми.

Той остави чантата и се изправи. За момент се загледа в Кит, след това приближи към нея. Очите му бяха пълни с болка, която я прониза, сякаш беше нейна собствена. И стана нейна болка.

Кейн я докосна по бузата.

— Когато правехме любов — каза дрезгаво, — веднага ставахме едно цяло. Ти никога не беше сдържана. Отдаваше ми твоята страст, нежност и сладост. Но през другото време, нямаше нищо — между нас нямаше нито доверие, нито разбирателство… затова и всичко завършва така — той погали леко с пръст пресъхналите й устни и прошепна тихо: — Понякога, когато бях вътре в теб, исках да използвам тялото си, за да те нараня. И се ненавиждах за това — той отпусна ръка. — Напоследък често се събуждах облян в студена пот, страхувайки се, че някой ден наистина ще ти причиня болка. Тази вечер, когато те видях в тази рокля и наблюдавах как флиртуваше с другите мъже, най-накрая осъзнах, че е време да се махна. Не можем да живеем заедно. Започнахме лошо. И никога не сме имали шанс.

Кит се вкопчи в ръката му и го погледна през мъглата на сълзите си.

— Не си отивай! Още не е късно! Ако и двамата опитаме…

Кейн поклати глава.

— В мен не остана нищо, Кит! Аз съм целия в рани. И в душата, и в сърцето.

Наведе се, притисна устни към челото й, взе чантата и напусна стаята.

Верен на думите си, Кейн си бе отишъл, когато Кит се прибра в „Райзън Глори“ . Следващите месеци тя се движеше като сомнамбул из къщата. Загуби представа за времето, забравяше да яде, често се заключваше в спалнята, която бе споделяла със съпруга си. В първите дни я посети млад адвокат с приятно лице и скромни маниери, който донесе купчина документи — акт за собственост върху плантацията на нейно име, и разрешение да контролира попечителския си фонд. Вече имаше всичко, което винаги бе желала, но беше по-нещастна от всякога.