Сюзън Филипс: Кой би повярвал

Кейн бе зашеметен.

— На моята сметка?

— Тя беше твоя плантация. Парите ти я възстановиха в предишния й блясък.

Кейн не каза нищо повече. Тишината нарастваше и стана до такава степен непоносима, че на Кит й идеше да закрещи от мъка и отчаяние.

— Ще харесаш човека, който я купи — най-накрая проговори тя.

— Защо, Кит? Кажи ми, защо?

Действително ли гласът му стана по-топъл или само така й се стори?

Кит си представи притиснатата до него Руби. Колко ли още други жени беше имал в леглото си, откакто я бе напуснал? Това беше края на всичките й мечти. Може би щеше да изглежда като глупачка, когато му обяснеше, но гордостта й вече нямаше значение. Между тях не трябваше да има повече лъжи — казани или прикрити — само истината…

Кит вдигна глава и се постара да преглътне бучката, заседнала на гърлото й. Той стоеше в сенчестата част на стаята и тя беше радостна, че няма да вижда лицето му докато говори.

— Когато ме напусна, — започна тя бавно, — мислех си, че животът ми е свършил. Чувствах в себе си толкова много гняв — първо към теб, после към самата себе си. Едва след като се разделихме, осъзнах колко много те обичам. Обичах те от дълго време, но се боях да си го призная. Предпочитах да скривам чувствата си зад глупави емоции, като гняв и ненавист. Исках веднага да дойда при теб, но това… беше непрактично. Освен това, прекалено често действам импулсивно. Този път трябваше да бъда абсолютно сигурна, че постъпвам правилно. Исках да направя така, че като ти кажа: „Обичам те“ , ти да ми повярваш.

— Така че реши да продадеш „Райзън Глори“ — задави се той.

Очите на Кит се напълниха със сълзи.

— Това трябваше да бъде доказателство за моята любов. Исках да го размахам като знаме под носа ти — виж на какво съм способна заради теб! Но когато най-накрая продадох плантацията, разбрах, че е само едно парче земя. Тя не е мъжа, който може да ме прегръща, да разговаря с мен, с който мога да изживея дните си — гласът й предателски се пречупи и тя се изправи на крака, като се опита да скрие слабостта си. — Тогава направих нещо много глупаво. Когато правиш планове на ум, те винаги изглеждат много по-добре, отколкото в реалния живот.

— Какво си направила?

— Прехвърлих попечителския си фонд на Софрония.

От сенките на стаята се разнесе тихо учудено възклицание, но Кит не го чу. Думите й излизаха като кратки, накъсани залпове.

— Исках да се отърва от всичко, така че ти да се почувстваш отговорен за мен. Нещо като застраховка в случай, че ми кажеш, че не ме искаш. Тогава щях да вирна нос и да ти кажа, че няма значение дали ме искаш или не, защото си длъжен да се погрижиш за мен, тъй като няма къде да отида. Но аз не съм толкова безпомощна. И никога няма да остана с теб, ако ме приемеш само от чувство за дълг. Това ще бъде още по-ужасно, отколкото беше живота ми без теб.

— Нима беше толкова ужасно да живееш без мен?

Кит вдигна глава, чула безпогрешно нежността в гласа му.

Кейн излезе от сенките. Мъката от преживяните месеци беше изчезнала от лицето му. Сивите очи, които гледаха досега ледено, бяха преизпълнени с чувства.

— Да — прошепна тя.

Тогава той се оказа до нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Моята мила, сладка Кит! — простена той, заравяйки лице в косите й. — Боже мили, как тъгувах за теб! Колко много те желаех! Всичко, за което си мечтаех беше единствено да бъда с теб…

Тя беше отново в обятията му. Опита се да поеме дълбоко дъх, но той се превърна в ридание, когато пое познатия чист аромат на тялото му. Да го усеща отново до себе си, след толкова много месеци раздяла, беше повече, отколкото можеше да понесе. Кейн бе половинката й, която й липсваше от дълго време. И тя беше неговата липсваща част.

— Искам да те целувам, искам да правя любов с теб, много повече от колкото някога съм искал нещо друго — шепнеше й той.

— Тогава какво чакаш?

Той потресено се взря във вдигнатото й нагоре лице, не намирайки необходимите думи.

— Ще ми позволиш да те любя, след като току-що ме завари с друга жена?

Остра, режеща болка я ослепи за миг, но тя с усилие на волята успя да задуши съмнението.

— Предполагам, от части и аз имам вина за това. Но по-добре никога повече да не се повтаря!

— Няма, обещавам! — усмивката му беше мека и нежна. — Ти обичаш, така както правиш и всичко останало, нали? Без задръжки. За разлика от теб, на мен ми трябваше много повече време, за да разбера и осъзная всичко — той се отдръпна. — Колкото и да ми е трудно, сега ще те пусна от обятията си. Защото има някои неща, които трябва да ти кажа, а не мога да мисля свързано, когато те държа в прегръдките си — пусна я с мъчителна мудност и отстъпи на достатъчно разстояние, за да не се докосва до нея. — Много преди да те напусна, знаех, че те обичам, но аз не съм умен, колкото теб. Поставях условия и всякакви ограничения. Нямах смелостта да дойда и да ти призная своите чувства и да ти се обясня открито, така както направи ти. Вместо това, аз непрекъснато бягах, както правех през целия си живот, когато усещах, че се привързвам към някой или нещо. Е, уморих се да бягам, Кит. Нямам начин да ти го докажа. Не разполагам дори със знаме, което да развея под носа ти. Но аз те обичам и бях готов да се върна и да се боря за теб. Вече го бях решил. В интерес на истината, точно се готвех да кажа на Руби, че напускам, когато ти нахлу в стаята.