Сюзън Филипс - Кой би повярвал

— Е?

Тя знаеше какво я пита — дали щеше да наруши неписаното правило установено между тях? Правилото, което гласеше, че спалнята е мястото, където няма да спорят, мястото предназначено за нещо друго, което бе толкова важно и за двамата, колкото въздуха, който дишат.

Не, тя не можеше да наруши това правило. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не щастлива… но, нещо подобно.

— Ела тук! — повика я той.

Кит отиде при него, но обидата от забраната да язди Съблазън, остана. Страхът й, че той ще прокара път върху земята й, не беше забравен. Високомерието и ината му не бяха забравени. Всичко това продължаваше да бушува в душата й, докато се отдаваше на любовните ласки, които носеха все по-малко удовлетворение, но с всеки ден, ставаха все по-необходими.

На следващата сутрин, дори щастието на Софрония и Магнус не можеше да предотврати скандала породил се между Кейн и Кит. Те си ръмжаха един на друг, което им бе станало вече навик. Колкото по-страстна беше нощта, толкова по-безжалостно се нараняваха на другия ден.

Недей да мислиш, че на дневна светлина ще остана същия. Няма да се променя…

Аз ще ти отдам тялото си, но не, не смей да се надяваш, че ще получиш душата ми…

Докато наблюдаваше как Магнус и Софрония цяла седмица ходеха в блажена омая, заети с приготовления за сватбата, Кит си пожела и те двамата с Кейн да имат такъв щастлив край. Но за нея щастливия край можеше да бъде само един — Кейн да напусне „Райзън Глори“ и да й остави плантацията. А това изглеждаше ужасно несправедливо.

В неделя следобед Магнус и Софрония произнесоха брачните си клетви в старата робска църква. Кит и Кейн бяха свидетели. След прегръдките, сълзите и разрязването на сватбената торта направена от мис Доли, младоженците останаха най-после сами в дома на Магнус, в края на овощната градина.

— Няма да те притискам — увери я той, когато зад прозорците се възцари тъмнината и спокойствието на декемврийската нощ. — Пред нас е целият ни живот.

Софрония му се усмихна, докато се наслаждаваше на гледката, която представляваше прекрасната му кафява кожа.

— Ние и без това загубихме прекалено много време — прошепна тя, а пръстите й разкопчаваха горното копче на красивата копринена рокля, подарена й от Кит. — Люби ме, Магнус! Просто ме люби!

И той го направи. Нежно и всеотдайно. Прогонвайки всички грозни призраци на миналото.

За пръв път в живота си, Софрония се чувстваше толкова желана и защитена. Никога нямаше да забрави случилото се с нея, но кошмарите вече нямаше да владеят душата й. Най-накрая разбра какво е да бъдеш истински свободен.

Декември неусетно премина в януари. Взаимните любовни ласки между Кейн и Кит достигнаха до първобитен оттенък на неукротима свирепост, което уплаши и двамата. Кит бе оставила синини по раменете на съпруга си. След поредната нощ, гърдите й бяха покрити с червени петна, за което Кейн дълго се проклинаше.

И само веднъж си споделиха истината.

— Не можем да продължаваме повече така — заяви той.

— Знам — отвърна тя и се сгуши във възглавницата, като се престори, че заспива.

Предателската част на женската й същност настояваше да спре безсмислената борба и да отвори сърцето си, преди то да се взриви, препълнено от чувства, за които тя нямаше име. Но той бе човек, който подаряваше книгите и конете си, преди да се привърже прекалено към тях. И демоните на собственото й минало не й даваха покой.

„Райзън Глори“ бе всичко, което някога бе имала и което й бе останало. Плантацията бе единствената част от живота й, в която намираше сигурност. Хората идваха и си отиваха. „Райзън Глори“ бе вечна и тя нямаше да позволи на бурните, безименни чувства към Байрън Кейн да променят това. Кейн със студените сиви очи и увлечението му към предачницата. Кейн с безграничната му амбиция, която би изяла полята и после би ги изплюла, както машината — памучните семена, докато не останеше само безполезната обвивка.

— Казах ти, че не искам да ходя никъде! — Кит остави четката за коса и погледна Кейн в огледалото.

Той съблече и захвърли ризата си.

— Затова пък аз искам.

Всички спорове приключваха пред вратата на спалнята. Всички, но този — не. И каква беше разликата? Любовта им бе превърнала спалнята в друга зона на бойни действия.

— Ти мразиш баловете — напомни му тя.

— Да, но искам да се отдалеча за няколко дни от предачницата.

„Предачницата — отбеляза на ум тя, не “Райзън Глори" ."